Няколко дни преди Коледа не спираше да вали дъжд. Нещо твърде необичайно за този сезон. Едва днес спря, но по улици и тротоари имаше големи локви. Хората в Караново бяха излезли по центъра, едни за да си поговорят с познати, други за да купят в последния момент подаръци за своите близки. Небето все още навъсено, мастиленосиньо, притесняваше минувачите и те поглеждаха от време на време нагоре.
Сред тълпата се забеляза малко момченце с къса зелена шуба и лилава плетена шапка. То подскачаше акробатично през локвите и правеше всичко възможно да опази обувките си чисти. Въпреки, че бе на възраст не повече от пет-шест години, не личеше да се е загубило, напротив изглежда знаеше къде точно отива. Търговската улица разделяше града на две равни половини, пресичайки площада. Именно по нея вървеше момчето. Най-после спря пред магазин за играчки и влезе в него. В шепата си стискаше нещо.
Продавачката – пълна кестенява жена на средна възраст с добродушно лице, изгледа момчето и си каза наум: „Ех, тези майки, не си гледат децата, после се чудят защо са се изгубили?“ По-скоро от любопитство, отколкото от учтивост попита детето:
- Какво ще обичаш, малкият? –
после погледна лака на ноктите си.
- Ами, леличко, искам да купя ей,
онази кукла – момченцето посочи най-красивата кукла на рафта, отвори шепата си и изсипа всички пари на тезгяха. Между банкнотите имаше монети и те издрънчаха на дървения плот.
Жената се засмя от неговата
решителност, но все пак преброи парите.
- Куклата струва малко повече. Не
са достатъчни тези парички! – но видя как лицето на детето помръкна, готово всеки момент да заплаче – А, къде е майка ти? Защо те е пуснала самичък да се оправяш?
- Мама е в болница, тате каза, че
скоро ще отиде на небето, за да не остава сестричката ми сама. За това дойдох да купя тази кукла на Мая, за да я занесе мама, когато отиде при нея. Тя толкова много искаше мама и тате да ѝ я купят. За това счупих касичката си – момчето вече не сдържаше сълзите си и те капеха една след друга.
Сякаш някой шибна през лицето продавачката, тя забрави усмивката си и сви вежди:
- Я, чакай, майка ти Дида ли се
казва? – детето кимна и затърка с юмручета очите си.
Жената си спомни за разигралата се
преди няколко дни трагедия, когато пиян шофоьор беше помел на пешеходната пътека – майка и дъщеря. Момиченцето загина на място, а Диана в кома, се бореше за живота си.
- Познавам майка ти, ние бяхме
съученички – прочете отново парите и продължи. - Изглежда съм се объркала. Тук е имало две слепени банкоти.
Жената свали куклата от щанда, сложи я в кутия и зави подаръка с пъстроцветна опаковъчна хартия с коледни мотиви. После го подаде на момчето.
- Довиждане! Дано бог помогне на
майка ти и да се излекува! А като се оправи, ще ѝ пратиш много поздрави от леля Милка!
- Благодаря! - то се усмихна, грабна
подаръка и си тръгна.
Докато затваряше вратата
продавачката си помисли наум: „ Боже, боже, клетото дете!“
Същата вечер Диана почина. Тя
така и не дойде в съзнание. Бащата реши да остави своя син на село при баба, за да не се разстройва допълнително неговата крехка психика. След погребението момчето попита таткото как е минало, дали са сложили подаръка за сестра му.
- Петьо, всичко направихме, както
трябва.
Детето не разбра добре този отговор. На него не му стана ясно, защо трябваше да се случи всичко това, но най-важното беше, че подаръка ще стигне при Мая.
На Бъдни вечер сънува сън. В една светла и красива стая, обзаведена с хубави мебели майка му приготвя нейния любим специалитет – тиквеник. На леглото до нея дъщеря ѝ играе с куклата и се смее.
- Мамо, защо ме остави? Какво ще
правя без теб?
- Е, Пепи, та ти си голям мъж.
Освен това татко е до теб. А аз не можех да оставя Мая сама. Тя много щеше да се страхува, нали? – жената го гледаше с нейните топли и любящи очи.
- Мамо, а какво готвиш? – Петьо не
спираше да пита, както всяко дете.
- Приготвям тиквеника за Бъдни
вечер! Сестра ти получи подаръка и виж как се радва. Ще го направя точно, както го обичаш с дъх на канела и...?
- И обич – отговори момчето. Това
беше тяхна закачка, която само те си знаеха.
Постепенно стаята започна да
изсветлява и всичко в нея да загубва очертанията си.
- Мамо, моля те, не си тръгвай!
Остани още малко при мен!
- Пепи, ама аз съм при теб, просто
ти не ме виждаш. Не се притеснявай, ще бъда винаги до теб, да ти помагам.
След миг всичко изчезна. Детето се обърна в съня си на другата страна и продължаваше да шепне:
- Мамо, мамо...
Навън мракът се разпръскваше от уличната лампа. Валеше сняг. Първият за тази година. Всичко беше побеляло – дървета, улици, покриви на къщи и блокове. А на отблясъците от неоновата светлина, снежинките блестяха като перли. Щеше да бъде една бяла Коледа.