Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
04.01 06:51 - Медальонът
Автор: svetlantonev Категория: Изкуство   
Прочетен: 4672 Коментари: 0 Гласове:
3


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

- Венци, хайде, момчето ми, излизай от банята! Време е за обяд – среброкос
мъж се суетеше да приготви масата. – Снощи кога се прибра? По първи петли ще е било... И защо си оставил телевизорът да работи, като не го гледаш?
- Излизам след малко, тате – глухо прозвуча гласът зад затворената врата.
В този момент Bruno Mars запя Uptown Funk от телефона на младежа.
- Венци, търсят те!
- Вдигни, тате, че очаквам обаждане!
Бащата бръкна в чантичката на масата. Едва успя да извади смартфона и
Bruno Mars спря, но в пръстите му се закачи синджирче. Понечи да го измъкне и огледа. Синджирчето завършваше с медальон, който не беше нещо особено. Такъв овален, позлатен, с инкрустации на флорални мотиви отгоре.
Говорителката на новините съобщи с най-впечатляващ глас.
- Най-горещата новина! В ранните часове тази сутрин е извършен дързък обир в
дома на топ журналистката Мила Донева. Крадецът спокойно е претърсил чантите в антрето, докато хората са спяли вкъщи. На телефона самата госпожа Донева. Моля, кажете няколко думи за зрителите на БТВ!
- Аз се чувствам омерзена и уплашена. Дори и в съня си човек не може да бъде
спокоен. Откраднати са документи и дребна сума пари. Най-мъчно ми е за медальона, който за мен има голяма сантиментална стойност. Подарък е от майка ми. Предлагам хиляда лева награда на онзи, който ми го върне или даде информация, чрез която да бъде намерен.
- Благодаря, ви, госпожо Донева! А сега новините от съседна Гърция...
Говорителка продължи обедната емисия, но човекът не чуваше нищо повече. Натисна бутончето, пружинният механизъм рязко избута капачето и отвътре погледна избеляла черно-бяла снимка на красива девойка с бенка на бузата, като неговата. Сякаш някаква тръпка мина през него. За миг се промени. Цялото му тяло се стегна, погледът се напрегна, лицето пребледня, а ръцете се разтрепериха. По челото избиха капки пот. Мъжът изтърва накита на килима и се хвана за главата. Някакъв ураган бушуваше в него, защото лицето се изкриви в гримаса. Устните едва се размърдаха и само тихо прошепна:
- Господи! – после се свлече на земята.
- Тате, тате!
Бащата сякаш чуваше от много далеч гласът на Венци. Момчето със стичащи се
капки вода по тялото, грабна телефона и набра 112.
- Моля, имаме нужда от Спешна помощ! Баща ми припадна, току-що вкъщи.
- На колко години е вашият баща? – отсреща спокойно говореше операторката
- На петдесет и пет.
- Име и адрес?
- София, Квартал “Младост” 3, блок 312, вход А, етаж четвърти, апартамент
десети. Баща ми се казва – Найден Николов.
- Добре, посрещнете, екипа пред блока, ако се заключва вратата.
След десетина минути млад лекар от Спешна помощ преглеждаше пострадалият.
- Господин Николов, как се чувствате?
- Благодаря, взех да се съвземам. Сякаш ме налагат по главата с триста чука.
- Нормално е – докторът се усмихна на точното сравнение. – Просто рязко е
паднало кръвното ви. Това се случва при преумора, безсъние или силен психически стрес. Не е нужно да правите нищо специално. Просто трябва да полежите. Приемайте повече течности, витамин С, витамин В-комплекс. Желая ви приятен ден! Ако и утре не се чувствате нормално, най-добре си направете изследвания.
- Благодаря ви, докторе!
След като останаха само двамата Венци попита баща си:
- Тате, какво се случи? – все още се улавяше лека уплаха в гласа му.
- Този медальон, откъде го имаш? – Найден посочи с ръка към падналия накит.
- Една приятелка ми го даде. Харесва ли ти? – младежът се наведе, вдигна го от
килима и започна да си играе със синджирчето.
- Не ме лъжи! – гласът на бащата все още звучеше тихо, но се усети
заплашителна твърдост. – Открадна ли го?
Момчето само кимна и наведе глава.
- Иди и отвори моето чекмедже. Донеси металната кутия тука.
Бащата пазеше в нея най-скъпите си спомени от детските години. Нямаше много
красиви моменти в сиропиталище, където израсна. Най-вече болки, унижения, побоища и мъка. Синът донесе кутията. Найден бавно я отвори и погледна с умиление – бяло мраморно камъче, красива мидена черупка, няколко стъклени топчета, прашка, лупа, изрезки от вестник на Брус Лий, няколко писма, хванати с ластичка и най-отдолу медальон, досущ като този на Венци. Бащата извади накита от кутията, натисна капачето и отвътре се показа същото красиво момиче.
- Виждаш ли снимката тук?
Младежът разшири очи от изненада.
- Ама, те са едни и същи!
- Тази красива жена е моята майка. Никога не съм ти казвал, защото до днес не
вярвах, че съществува. Мислех, че е измислица на директорката – другарката Няголова. Аз бях особено, доста затворено дете и смятах, че може да е съчинила историята, за да ми даде някаква надежда.
- Какво? – Венци повиши децибелите неусетно.
- Да, ти си окрал своята леля. Кажи ми как да се чувствам, като знам
това? Знаеш какви трудности съм имал в живота си, нали? Борех се и се справях както мога, но не съм те лишавал от нищо. След като почина майка ти, не пожелах да доведа друга жена тук, защото исках да запазиш светлия спомен за нея. Да не бъдеш пренебрегнат и наранен по никакъв начин. Ако тя можеше да види това, какво ли щеше да каже? Нима съм се провалил като родител?
Венци само плачеше и дори не бършеше сълзите си. Те капеха точно там, където преди това беше медальона.
- Тате, извинявяй! Това беше една игра.
- Каква игра? Да влизате в домовете на хората?
- Момчетата от клуба по паркур измислиха тази игра. Всеки да занесе, колкото
може повече трофеи. За да се определи най-добрият.
- Искам да ми обещаеш, Венци, тук и сега, че ще сложиш край на всичко това!
- Обещавам, тате.
Кафенето се намираше близо до сградата на Българска национална телевизия на
улица „Сан Стефано“29. Най-често се посещаваше от работещите в телевизията. Мила Донева обичаше това място. Беше малко, но уютно. Често обядваше там през обедната почивка. В заведението виждаше колеги, познати, приятели. Говореха за какво ли не, но най-вече за работа. Можеше спокойно да се каже, че телевизията беше втория ѝ дом. За тридесет и една години успя да изкачи всички стъпала на тази институция – от стажант-репортер до програмен директор. Понякога си мислеше: „ Само генерален директор все още не съм станала.“ Ала това не влизаше в нейните планове. Спечели известност, много награди, но най-вече уважението на колеги и любовта на зрителите. В момента водеше авторско предаване. Чувстваше се уверена и спокойна. Занимаваше се с това, което обича и умееше да го прави добре. В личен план също всичко бе наред. Имаше сериозен и стабилен мъж, когото продължаваше да обича и чувстваше като здрава опора до себе си. Много беше щастлива, след като се роди детето. Дъщеря ѝ - нейната голяма любов, притежаваше куп таланти, но избра да учи медицина, а наскоро се сгоди. И все пак усещаше, че нещо ѝ липсва – гласа на кръвта. Чувството за споделеност и отдаденост, което само кръвта, можеше да даде.
- Лени, може ли дълго кафе без захар и една кашкавалка! – Мила направи
поръчката, докато разглеждаше някаква папка с материали.
След малко в кафенето влезе красив и стегнат мъж с прошарени коси.
- Извинете, може ли да седна? – любезно попита журналистката.
- Разбира се – Донева огледа свободните маси и си помисли: „Поредният
сваляч.“
- Какво ще обичате?- сервитьорката не го остави да чака.
- Дълго кафе без захар.
Журналистката се усмихна. Отново погледна човека и сякаш видя някой стар
познат от миналото. „Странно, къде ли съм го виждал?“ През годините се беше запознавала с хиляди хора и сега връщаше бързо назад лентата на спомените. „ Ала той има очите на мама и същата бенка на бузата“.
Когато я заговори тя трепна.
- Госпожо, Донева, срещата ни не е случайна.
А Мила веднага си каза наум: „Започва се!“
- Нима? Нямам спомен да ви познавам.
- Мен не познавате. Аз се казвам Найден Николов, но може би знаете това – той
извади от джоба си найлонова торбичка с откраднатите вещи и я сложи пред нея.
- Разбирам, вие сте за наградата – докато говореше прегледа съдържанието.
Извади медальона, отвори капачето, за да се увери, че снимката не е повредена. След това сложи синджирчето на врата си. – Спомен от майка ми. Последните думи, които ми каза преди да почине бяха: „Пази медальона, някой ден той ще ти помогне да намериш другата част от сърцето си“. Така и не разбрах, какво точно иска да ми каже, но си го пазя. А мога ли да попитам как се оказаха моите неща във вас?
- Разбира се. Всичко ще ви обясня. Не желая никаква награда – Найден извади и
своя медальон и го сложи на масата.
Жената го погледна безкрайно учудена и каза:
- Чакайте малко – отвори капачето и след като видя снимката на майка си,
попита. – Откъде имате този медальон?
- Това е единствената вещ, която имам от майка. Получих го от директорката
на сиропиталище „Петко Рачев Славейков“ тук в София, където израснах. Ние сме брат и сестра!
- Каквоо? – Мила без да иска повиши тон и от съседните маси, започнаха да ги
поглеждат.
- През 1962 година на 25 януари съм се родил в Пернишката болница. По
незнайни причини съм оставен на грижите на държавата. По-късно директорката на сиропиталището ми предаде този медальон и ме увери, че е от моята майка.
- Всъщност не казах цялата истина. Тя наистина каза онези думи, но добави,
че имам някъде брат и този медальон ще ми помогне, да го намеря някой ден. Тогава не ѝ повярвах, помислих, че са бръщолевения на умиращия човек.
- Кога почина? И как се казваше?
- Нейното име беше Невена Иванова Колева по баща, а след това прие
фамилията на татко – Драганова. Почина преди две години на 25 март. Беше на седемдесет и една години. От инсулт десет дни се опитваше да се пребори, но не успя. Имаше масивен кръвоизлив. Все пак излезе от комата. И последния ден разсъждаваше съвсем трезво.
Разговорът продължи близо два часа. През цялото време не спряха да говорят, да се смеят и да плачат. Вървяха един към друг с отчаяната надежда да наваксат годините пропуснати мигове.
Най-после станаха и хванати за ръце излязоха навън. Беше златна есен. Време за прибиране на всичко, посято с любов. Тези две сърца вече туптяха в един ритъм, ритъма на обичта.
Странно нещо е съдбата, понякога за да стигнеш до истината, трябва да се премине през престъпление. Тези двама души срещнали, какви ли не обрати в живота, най-накрая се намериха, защото имаха най-дълбоко чувство, което да ги направлява – майчината любов.



 



Гласувай:
4
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: svetlantonev
Категория: Лични дневници
Прочетен: 77900
Постинги: 92
Коментари: 0
Гласове: 50
Архив
Календар
«  Януари, 2019  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031