Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.03 13:43 - Пръстенът
Автор: svetlantonev Категория: Изкуство   
Прочетен: 243 Коментари: 0 Гласове:
1





На четири километра от село Баня, между Обзор и Несебър се намира едно от последните девствени кътчета по нашето Черноморие – местността Иракли. Липсата на удобства, поради забраната за строителство бе предпазило това място от пренаселване с
бизнесмени и туристи. Все пак имаше едно барче, което да напомни, че е двадесет и първи век. Всички познаваха неговия собственик и не само поради липса на конкуренция. Васил Аполона беше магнетична личност. Дори непознат човек само веднъж да се заговори с него, пак оставаше очарован и не би могъл да го забрави. Ще кажете:”Е, чак пък толкова?” Имаше добре сложено тяло като взето от някоя
антична статуя, висок ръст и русоляви коси, които изглеждаха още по-светли на слъчевия загар. И както всеки Аполон, притежаваше красиво лице с черни проницателни очи. Ала най-забележителното в този човек беше гласа. Плътен и дълбок басов тембър с една невероятна топлота, която докосва събеседника.
Васил стоеше под големия чадър на барчето си, в компанията на младо семейство - курортисти и говореше:
- Предметите притежават вътрешна енергия, която ни влияе по определен начин –
отрицателен или положителен. Например: ние вярваме, че четирилистната детелина или намерена на пътя подкова ще ни донесе щастие. Убедени сме, че еднаквите цифри
от автомобилен номер или часовник, са знак на съдбата, че късметът е край нас и още много други. Дори в някои случаи може да предопределят живота ни ... – тук човекът
направи пауза, за да види ефекта от своето изложение.
- Чакай, Вас – жената–слаба и луничава брюнетка, прекъсна настаналата тишина – Не мога да се съглася с теб. Та ние сами градим съдбата си, нима някакъв предмет,
какъвто и да е той, може да повлияе на нашия живот?!
- Ели, знам, че ти като човек, който вярва в свободната воля, трудно ще приемеш тезата за предопределеността на съдбата, а още по-малко за влиянието на някакви предмети – докато говореше поглеждаше ту към нея, ту към мъжа ѝ.
- Вас, аз споделям твоята теза. Ами магиите? Те не са ли умишлено насочена отрицателна енергия с цел промяна на съдбата? – съпругът – суховат и скучен като съдебен чиновник, също се включи в разговора.
- Цецо, знам, че си съгласен с мен, не само от мъжка солидарност – Аполона му се усмихна, смигна съучастнически и продължи – ще ви разкажа една история, която се надявам да убеди Ели в моите думи. Преди години държах магазин за кожени изделия в Бургас – чанти, колани, ръкавици. Един ден някаква дама реши да пробва чифт ръкавици. След като си тръгна установих, че в пръста на едната ръкавица се е
изхлузила нейната венчална халка. Очаквах, че ще се върне, за да я потърси, но това не
се случи. После реших да я потърся във Фейсбук. Публикувах пост, в който описах
случката и заснех пръстена. След шест месеца жената ме потърси, да ме уведоми, че
халката вече не я интересува, защото се разделила със съпруга си. Въпреки нежеланието, дойде и си взе пръстена. Е, какво мислите?
- Вас, примерът абсолютно не ме убеди. Просто стечение на обстоятелствата – Ели
продължаваше да упорства. Животът е като пръстен, края на старото е начало на нещо ново. И други са изгубвали своите халки, но не са стигнали до развод.
- Мдаа, разговорът стана прекалено сериозен. Време е за ставаме, да направим последно къпане. Днес следобед заминаваме, но ще минем да си вземем довиждане – Цецо подкани с жест своята жена да тръгват.
- Времето се разваля, излиза вятър, не влизайте навътре. Все пак днес е Илинден, често морето взема на този ден жертви. Не ми плащайте, почерпката е от мен – Васил махна с ръка и им върна парите. Чуден човек беше, широка душа. Всички се питаха как още не е фалирал, защото не минаваше ден без да поеме нечия сметка. Ала напук на всичко, колкото по се раздаваше, толкова повече му вървеше в живота. Двойката се отправи към морето. Слънцето се опитваше да пробие един голям бял облак. Вятърът се усили и започнаха да се надигат грамадни вълни. Имаше малко плажуващи, въпреки че наближаваше обед. Явно хората страдаха от суеверия или снощи бяха прекалили с алкохола. - Виж какви големи вълни излязоха, мили! Май няма да вляза? А така искам да си направя няколко снимки за спомен – жената говореше, докато постилаше голяма хавлия на пясъка.
- Ами, направи си, де! Хайде, Клечо! Аз ще те цъкна с моя телефон.- Не искам с твоя, моя прави по-готини снимки. Ели подаде „Samsung“-а си и влезе в морето. Щом водата стигна до кръста ѝ, се обърна с лице към брега и започна да позира. Нейната слабичка фигура се губеше сред
разбушувалото се море, сякаш всеки миг би могла да се прекърши.
- Хайде, мили, давай, докато не ме е отнесло морето!
Точно в този момент една огромна вълна се стовари върху нея и я запрати на дъното.
Изправи се бавно и заоправя горнището на банския си костюм. - Знаеш ли какво стана, мили? – извика с тревожен глас Ели. – Загубих пръстена.
Клекна бързо и заопипва пясъка на дъното. Мъжът ѝ също се присъедини в издирвателната операция, но безуспешно. Осъзнавайки абсурдността на ситуацията той измърмори под носа си:
- Все едно да търсим игла в купа сено. Ама и този разговор сутринта, сякаш повикахме дявола. Изгубената халка е зла поличба... - Млъкни, де! Спри с тези суеверия, поличба! - Хайде, де! Бабнини деветини...
Тръгнаха да се прибират към палатката си и по пътя се отбиха при Аполона, да се сбогуват преди отпътуване. - Вас, вашият разговор се сбъдна – Цветан видимо разстроен, не можеше да скрие своето разочарование, докато говори.
- Как се сбъдна? - Ами, така! Ели си загуби пръстена в морето. - Съжалявам, че така трябваше да свърши вашата отпуска. Не губете кураж! Може някой да го намери, все пак. Защо не ми оставите някакъв телефон, ако това се случи?
- Да, бе, да! Ще се случи, не се надявам – съпругът махна ядосан ръка. - Благодаря за
красивите мигове, които сътворихме. Всичко хубаво!
- Благодаря, Вас, за всичко – жената му махна. После хвана мъжа си под ръка и двамата тръгнаха към палатката.

Две седмици по-късно, докато се къпеха на същото място, млада двойка намериха пръстена. Жената загреба пясък от дъното и халката се озова на пръста ѝ. Видяха надписа: “На Ели с любов! 2016 г.” и решиха да попитат Аполона, дали не знае нещо по случая. Той им разказа историята на Елисавета и хората, убедени, че постъпват правилно, го дадоха. В случай, че се появи някой, да го потърси.
По същото време в София Цветан звънеше
след края на работния ден по телефона.
- Ало, Клечо, няма да мога да дойда за срещата, защото шефът свиква спешна работна среща, за да уточним новата реклама за водката. Нека оставим посещението в “Айко” за утре. Става ли?
- Ами, мили, аз вече съм се приготвила и искам да отида да набележа нещо.
- Добре, щом си решила да набележиш някакъв диван, отивай, но защо да се разкарваш по рейсове?
- Знаеш, че обичам да обикалям магазините, така че не ми е проблем.
- Хайде до после, Клечо, може да закъснея. Не ме чакай, а вечеряй!
- Добре! Чао, мили, до после!
Трафикът вечерта след седемнадесет часа беше ужасен. Колите пъплеха по улицата едва-едва. Ели чакаше на светофара да светне зелената светлина, за да премине. В този
момент, една сива “ Toyota”, досущ като тяхната сви в страничната уличка и спря. Жената от чисто любопитство се загледа в пътниците. “Ама, това е моя Цецо! Какво прави с тази жена в колата?” Елисавета напрегна цялото си тяло, сърцето ѝ заби учестено. Нейната интуицията и подсказваше, че ще се случи нещо много лошо. Приближи няколко крачки към автомобила и ги видя. Прегръщаха се бурно и се целуваха. После слязоха от колата и влязоха в малко хотелче наблизо. Сякаш целият свят се срина за миг. Всичко, в което вярваше и изпълваше душата с щастие, изчезна безвъзвратно. Разтрепера се като лист, а лицето ѝ се зачерви от напрежение.
- О, боже! – бяха последните думи преди да се строполи на земята.

Телефонът извъня и жената натисна бутона за разговор.
- Еленце, познай какво видях? - Е, Жужо, няма как да позная! Намери си ново гадже! – жената се приготви за дълъг разговор, познавайки своята приятелка.
- Ти пък! Как ще зарежа Стефан? Той е толкова мил и добър с мен... Отварям си Фейса и гледам на моята стена едно съобщение от някой си Васил от Бургас. Човекът държал барче в Иракли и в края на юли някоя си Ели, изгубила венчалната халка в морето. После пръстенът бил намерен от плажуващи и предаден на него за съхранение. Има и телефон за връзка. Какво ше кажеш?
- О, господи! Не и това! След развода не искам нищо да ми напомня за него, най-
малко пък този пръстен.
- Еленце, очаквах такъв отговор. За това качих поста на твоята стена. Помисли си, все пак! Сега ще ме извиниш, но със Стефан ще ходим на шопинг. Хубав ден ти желая! До чуване!
- До чуване, Жужо!
След като приключиха разговора, мислите се заблъскаха в главата ѝ като прокудени птици. Погледна фейсбука си и видя, че публикацията е направена на десети септември.“Виж ти, работа! Минаха точно шест месеца от тогава. Сега ако му се обадя, знам какво ще каже.”Е, Ели, сега повярвя ли ми?” Да му направя ли това удоволствие?” Спомни си красивото лице, неговата доброта и чаровност и вече набираше телефонния му номер.
- Ало! С какво мога да ви помогна? – неговият дълбок и топъл глас, жегна сърцето ѝ,
зажадняло за ласки и любов.
 



Гласувай:
1
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: svetlantonev
Категория: Изкуство
Прочетен: 161607
Постинги: 347
Коментари: 0
Гласове: 175
Архив
Календар
«  Октомври, 2019  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031