Училищният звънец разцепи застиналата класна стая. Учениците от дванадесети „а”клас започнаха един по един да се изнизват навън. Имаха час на класния ръководител и докато напускаха, някои си приказваха, други се усмихваха, а трети-мълчаха. Само едно момиче не ги последва навън, а се спря до катедрата и погледна учителката си. Беше около петдесетте, със следи от труден и напрегнат живот по лицето, които грима и козметика не можеха да прикрият.
- Какво става, Илияна? – въпросът на класната сякаш я докосна физически, защото тя трепна преди да отговори:
- Ами…, г-жо Каймаканова – започна плахо обяснението си тя. Беше слаба и привлекателна с дълга лебедова шия. Тази анатомична особеност завършваше в горния си край, подобаващо с миловидно лице, зеленикави очи и гъсти руси коси - знаете, че след смъртта на мама, останахме да се гледаме с баща ми……, но миналия месец го съкратиха от предприятието и сега…..едва се оправяме с парите. Имаме и заем към банката. Татко ходи на много места да пита за работа, но никъде не намери. Заради това няма да мога да дойда на бала……
Докато говореше очите на момичето се напълниха със сълзи:
- В този момент, това сякаш е прищявка….- изхълца и не успя да изрече нищо повече.
Учителката обиколи катедрата и я прегърна. Девойката усетила нежността и топлината на този жест, отпусна главата си в нейните обятия и се разрида. Не можеше повече да подтиска мъката, която я гризеше отвътре. Класната тихо, но уверен глас и каза:
- Спокойно, не се отчайвай, мила Илияна! В живота има много трудни моменти. Ала след лошото, винаги идва добро и нещата започват да се подреждат! Само трябва търпение и кураж! – девойката се поуспокои от тези думи, избърса сълзите си с кърпичка и си тръгна.
Каймаканова беше видяла доста неща в своя нелек живот и затова, не можеше да бъде безразлична към болката и отчаянието у другите. Останала от малка сирак, много добре разбираше огромната пропаст от отчаяние, пред което беше изправена нейната ученичка. Погледът и проследи отдалечаващия се грациозен силует на момичето.
Беше мрачен мартенски ден. През нощта наваля сняг, но вече се беше поразтопил тук-там. Минувачите газеха кишата, потънали всеки в своите мисли.
След края на учебните занятия, учителката се прибра вкъщи. Живееше сама със своята котка Бети – дебела персийка, която беше превърнала гальовността във втора природа. Отвари вратата, а Бети се отърка в краката и. Жената се наведе взе своята любимка в ръце и я целуна. След това седна във фотьола и докато и говореше нежности, майчински я галеше по дебелия гръб. Котката затворила очи, мъркаше от задоволство. Това бяха за животното, любимите мигове на щастие и то не пропусна да им се наслади. Учителката погледна към семейната снимка на стената и каза:
- Е, Петко, ако беше жив със сигурност би ми дал най-добрия съвет, но сега трябва сама да се оправям. Мъжът гледаше добродушно от портрета, но не даде най-малък знак, че би могъл да помогне.
Каймаканова продължи с ежедневните си задачи, които включваха: готвене, чистене, проверка на домашни работи и разни други дреболии, които и помагаха да се справи със самотата. Легна си рано към днадесет и един часа, но в главата и се въртеше само една фраза: „Не бъди безучастна, направи нещо!” Стана, наметна се с халата и включи лаптопа. Беше измислила план и се втурна да го изпълнява. Влезе в сайта на училище „Йордан Йовков” и намери пощата на училищното настоятелство. Започна да трака по клавиатурата, а думите се редяха една след друга, бързо и точно – сякаш някой и диктуваше.
До Председателя
на училищното настоятелство
при СОУ „Йордан Йовков”- Бургас
„ Уважаема г-жо Иванова,
Реших да се обърна към училищното настоятелство, защото един човек се нуждае от помощ и подкрепа. Става въпрос за моята ученичка - Илияна Великова, която тази година завършва дванадесети клас, но поради финансови трудности няма възможност да дойде на абитуриентския бал. Майката на момичето преди една година почина от рак на стомаха. Тя се бори няколко години с това коварно заболяване. Семейството и я подкрепяше безрезервно. Изтеглиха заем за нейното лечение, но след дълго и мъчително боледуване, жената загуби битката. Илияна много трудно преживя загубата на майка си. Затвори се в себе си и не искаше да общува с никой. Постепенно преодоля първоначалния шок и с подкрепата на приятели, съученици и учители, започна да се възстановява психически. Когато всички мислехме, че лошото е останало зад гърба и, се случи ново нещастие в семейството – съкратиха нейния баща от работа и тъй като имат заем, сега са доста затруднени материално. Момичето дойде днес при мен и ме уведоми, че няма да дойде на бала, защото в този момент това би било прищявка, а след това се разплака. От сърце ви моля, г-жо Иванова, ако е възможно да подмогнете това клето дете. Нека усмивката се върне отново на лицето му. Вярвам, че вие ще направите това добро, а Илияна ще прекрачи в Живота с оптимизъм и надежда! С уважение: Зорница Каймаканова”
Когато свърши с писмото, погледна снимката на стената и тихо прошепна: „ Благодаря ти!” Стрелките на часовника показваха малко след полунощ. Ала тя не усещаше никаква умора. Легна си щастлива, че е извършила едно добро дело. Навън северняка отново напомняше за себе си – последни издихания на зимата.
„ Едно, две, три, четири,………………..единайсет, дванайсет” – градският площад се огласяше от виковете на екзалтирани младежи и девойки в най-важния за повечето тях ден – абитуриентския бал. Толкова много хора, отдавна не се бяха струпвали в центъра. Това бе един парад на суетата, а абитуриентите - главни действащи лица в него. Истинска феерия от цветове, изискани тоалети и глъч, които притъпяваха сетивата. Девойките бяха елегантни, с много блясък от кристали. Облечени в изискани рокли от шифон, коприна, сатен, тюл и дантела в най-различни цветове - розово, златисто, небесносиньо, черно и червено. За оригиналност някои имаха интересни акценти – блестящи прозрачни асиметрични ръкави, голи гърбове със сложни орнаменти и цепки, татуировки на най-причудливи места и какво ли още не. Качени на високи токчета, повечето се чувстваха леко некомфортно, но какво бяха няколко мига на неудобство, пред възможността да получиш всеобщо одобрение. Младежите също не отстъпваха, пременени с класически едноредни сака, прави панталони с ръбове и ризи с деликатни десени . Около всеки абитуриент бяха струпани роднини, приятели, съседи и гости като кралски антураж. Зрелостниците получаваха своите пет минути слава на прага на живота.
- Една девойка се отличаваше от общия фон, както със стилния си тоалет, така и с малката група придружаващи. Беше облечена в разкошна дълга рокля от син сатен, украсена в талията с камъчета „Сваровски”. На дългата и лебедова шия блестеше уникално колие, а ушите - обкичени с прекрасни обеци- висулки. Мъжът до нея минаваше четиридесетте - побелял и напълнял от годините, бе притеснен, но видимо доволен. Все му се струваше, че всички погледи са вперени в неговата дъщеря и това го изпълваше с гордост.
Изведнъж слънцето се показа иззад облаците и огря насъбралото се множество. Всички кристалите на девойката заискриха - истински слънчеви зайчета. Една възпълна лелка със старомодно костюмче и капела, привлечена от необикновената игра на слънцето възликна:
- Виж ти, какъв изискан естествен аксесоар има тази абитуриентка……..от слънчеви зайчета.
Зад нея двама пенсионери си бъбреха нещо, едва се дочуха думите на единия:
- Абе, това абитуриенти ли са? Ние едно време какви абитуриенти бяхме! – лелката се извърна рязко и ги фиксира:
- Какви абитуриенти бяхте, бе? С цървули! – старците я изпогледаха, но нищо не казаха.
Слънцето преситено от тези красоти се скри отново зад един облак.