Последните дни на юли не случайно ги наричат "горещниците", но на 31 юли 1990 година отчетоха нов температурен рекорд в Пловдив - 42 градуса на сянка. Така Караново остана втори с 41,5. Хората си казваха: "Така и така се потим, но поне да сме първи". Бай Коста от третия етаж на блок 45 в квартал "Дружба" заподозря конспирация: "Не е възможно при тази мараня да сме на второ място. Даже уличните кучета се изпокриха в търсене на сянка. Тука има нещо нередно....." Ала днес не беше в настроение да проведе "разследване". Всички в квартала го знаеха, че чрез своята дедуктивна методика имаше разкрити не един и два случая. Например, когато обвиниха съседката Станка, че отмъкнала портмонето на баба Въла, докато чакали за хляб в кварталната бакалия. Въпросната крадла си беше съмнителна, защото един път я бяха хванаха да краде от супермаркета ( суджук и шоколад "Милка"), но за портфейла нямаше вина. Бабичката тръгнала да търси по-меки кори за баница и забравила портмонето вътре в хладилната витрина. Това беше разкрито от бай Коста по пътя на логиката. От тогава му се разнесе славата, та дори предложиха да се допитват до него от МВР-то при някои по-заплетени случаи, а не веднага да звънят до Бургас или София. Това щеше да увеличи разкриваемостта и би вдигнало имиджа на полицията. Той беше пенсионер, но докато работел на кантара в мелницата прочел цялата криминална литература на читалищната библиотека и това му отворило очите за дедективската работа.
Малко неща могат да изкарат човек на навика от обичайното му русло, в случая причината за нежеланието на бай Коста да проведе собствено "разследване" бе очакването на баджанака му. Човек ще рече, какво пък толкова има в една среща между роднини, но Иван Чолаков (така се казваше баджанака) уреждаше пенсионера за закупуването на нова кола - "Лада Самара". Много хора мечтаеха за такъв автомобил и нямаше нищо странно, че бай Коста също го иска. Цял живот бе пестил - от дрехи, почивки със семейството, битова техника и каквото се сетите, но сега всички щяха да видят........Чолаков като бивш управител в "Кореком" имаше все още някакви връзки, та съдейства на баджанака си за покупката.
Най-после Чолаков се появи с черна "Ланчия Стратос" и събра очите на квартала не виждали на живо подобна машина. Бай Коста се качи в колата като стискаше в ръка дипломатическо куфарче. После от рева на двигателя и облаците прах, никой не разбра накъде отидоха.
Към обяд я докара - бяла, лъскава, с двадесет и един километра изминат път. Абе, кажи-речи направо от завода. Пенсионерът остави атомобила пред блока и застана до него като конферансие в атракцион.
- Комшу, колко пари струва? - това, както знаете е любимия въпрос на всеки българин, така че Кальо Джибрата не направи изключение.
- Дванадесет хиляди и шестотин долара с платено мито. - гордо се изпъчи бай Коста.
- Брей, че отде ги взе, бе? - Радка домоуправителката заби въпрос номер две за нашенската народопсихология.
- Като се пенсионирах ми дадоха шест брутни заплати, а другото от икономии.
-Лелеее, като си такъв икономист да те изберем за министър-председател. - Станка Крадлата не можа да се сдържи.
- Ами, хайде де! - пенсионерът се усмихна и продължи. - Ще видите как бай ви Коста разбира икономиката, знае две и двеста. А, сега се почерпете за новата покупка! - пусна едно бирено шише с ракия, а шоколадовите бонбони остави на капака на колата. Хората се разотидоха щом свърши алкохола, чак тогава човекът прибра в гаража пред блока новото бижу.
През следващите дни не се случи нищо ново и постепенно покупката на "Лада"-та се позабрави. Седмица след това дойде съдия-изпълнител с един камион и двама хамали и попита насядалите на раздумка съседи:
- Здравейте, господа! Тук ли живее Станка Дочева Станкова?
- Коя, коя? - Кальо не дочу добре.
- Станка Крадлата ли? - бай Коста реши да доуточни. - Какво е направила?
- Не знам крадла ли е, каква е?! - мъжът изрече това с леко натъртване, за да покаже, че не му се бъбрят празни приказки. - Работи в шивашката кооперация. Не си е обслужвала кредита.
- На втория етаж в средата. - този път Джибрата дочу уточнението много добре. Съдията влезе в блока, а бай Коста продължи след него:
- Не стига, че краде, ами и заема не си плаща.....Ей, боже, какви хора, бе.
Щом се разчу новината се струпаха цяла делегация зяпачи от квартала. Никой не беше виждал какво точно прави съдия-изпълнител. След няколко минути хамалите изнесоха едно пружинено легло, холна маса, телевизор "Електрон", обикновена пералня, куфар с прибори за хранене, готварска печка, хладилник "Мраз", стенен часовник с махало и персийски килим. Натовариха ги на камиона и заминаха. Всички се питаха как ще живее Станка и дали ще продължи с кражбите.
Няколко дни след въпросната случка бай Коста реши да отиде с колата и жена си на гости на баджанака. Още щом седна зад волана, забеляза несъответствието с километража. Той показваше точно сто седемдесет и осем километра, а колата бе оставена с двадесет и един.
- Майка му стара, жена, виждаш ли к"во става тука?
- Какво става, бе? - съпругата оглеждаше лицето си в страничното огледалото на автомобила и не предполагаше какви водопади от мисли заливат главата на нейния мъжа.
- Тука има истинска мистерия. Колата не е мърдала от гаража, а се явява разлика от сто петдесет и седем километра. - той не спираше да говори, докато разглеждаше контактния ключ. - Хм, ще я разгадая тази работа. Името ми да не е Коста, ако не го сторя! На никой нито дума, чу ли! - жена му кимна в съгласие и продължи да се взира в своето отражение.
Взе от баджанака си бинокъла, като го излъга, че ще следи за хулигани, които пукат гумите на колите пред блока. След като се прибраха с подобаващо внимание, направи импровизирана наблюдателница на терасата, помагайки си със стария юрган от сватбения чеиз. Реши да действа по пътя на елиминациите, проверявайки всички възможности, като започне от най-вероятната. Първата бе - автоапаши да крадат колата, да вършат някаква работа, после да я връщат с пълен резервоар.
Луната се показа, придружена в компанията на цял куп звезди. Бай Коста седнал по турски в средата на юргана, приличаше по-скоро на мътеща квачка, отколкото на среднощен патрул. На терасата от третия етаж се откриваше добра видимост, а и цялата улица бе добре осветена. Въпреки това той постави допълнително осветление пред гаража и обясни на жена си:
- Ако искам да е мирно селото, трябва да вържа попа! - познаването на народните мъдрости, му даваше възможност да ги използва като железен аргумент.
- Какво общо има попа, с тази лампа, бе?
- Толкова си проста, че понякога искрено се чудя как съм те взел. - каза го по-скоро по навик, отколкото от раздразнение.
- Хайде, сега! Щом няма какво да кажеш, сипеш обиди. - женската интуиция й подсказа, че е права и не премълча.
- Ай, сектир, ма! К"во съм тръгнал да ти обяснявам. - избухването сложи край на желанието на бай Коста, да въведе своята съпруга в света на народните умотворения.
Вечерният хлад проясняваше ума на човека, а тишината - която в други случаи би донесла успокоение, сега само изостряше сетивата. Стоя до три часа, но нищо не се случи и си легна. Жена му леко похъркваше, показвайки пълна незаинтересованост към семейната собственост. "Как може да спи при това напрежение?" - тази последна мисъл премина през главата му, преди натежалите за сън клепачи да се затворят.
Нощната стража продължи и през следващите дни. На четвъртия ден - в събота ги забеляза. Часът бе около десет и половина вечерта. Двама младежи облечени с тъмни дрехи, добре сложени, на видима възраст около двадесет години, за не повече от десет минути, спокойно отключиха гаража и запрашиха с колата в северна посока. Бай Коста едва се пребори с неустоимото желание да слезе и да им извие вратовете, но знаеше че така ще провали цялата операция. Прибраха автомобила към два и единият от тях носеше спортен сак. Докато чакаше да се върнат, пенсионерът едва не получи инфаркт. Обикаляше из апартамента като разярен бик на родео, дори надникна няколко пъти в спалнята, за да намери поне малко съпружеска утеха, но посрещнат от нейното равномерно хъркане се връщаше бързо на поста.
На сутринта, едва дочакал да се съмне, отиде да провери състоянието на автомобила. Установи, че резервоарът е пълен догоре и са навъртени нови сто и петдесет километра. Като още един минус можеше да добави и натрупания по купето прахоляк, но това успя бързо да отстрани с помощта на гъба, веро и вода. Вече се прибираше поуспокоен вкъщи, когато срещна Крадлата.
- Добро утро, комшийке! - никой не можеше да отрече, че е любезен.
- Да е добро, бай Коста, ама не е добро. Какво беше това тупуркане снощи? Сякаш стадо биволи отиваха на водопой. Вече мислех да звъня в полицията. Вие като спите по цял ден, да не си мислите, че ние трябва като сомнамбули да ходим на работа.
Пенсионерът премигна, нищо не каза на глас и продължи по стълбите, ала наум довърши: "Ти много работна се извъди, ма. Затуй ти взеха всичко!" Прибра се навреме, тъкмо неговата жена беше сварила кафето и го сипваше в чашките. Ароматът на любимата напитка смекчи гнева му.
- Тя ще ми дава на мене тон в живота. Стадо биволи трополяли в наш"та къща. Цяла нощ не могла да спи, как щяла да работи?! Ай, сектир! Вместо да сведе глава, че стана за смях на квартала, тръгнала сметка да ми държи.
- Ами, Коста, защо си вдигал толкова шум? - неговата съпруга се опита да разбере какво се е случило през нощта.
- Не защо съм вдигал толкова шум, а ме питай защо не съм крещял? - още не беше му преминало и тонът неусетно се покачи. - Снощи видях, как се качиха в колата ми и дим да ги няма. Двама хаймани с жълто около устата. Ама, да могат техните майки да ги видят отнякъде. Единият носеше сак - наркотици или оръжия. Апаши с апаши. След няколко часа я върнаха пак в гаража, с пълен резервоар и нови сто и петдесет километра отгоре.
- Значи ги видя? И какво направи? - жената сложи захарта в кафето и докато го разбъркваше погледна мъжа си в очакване на отговора.
- Какво да направя? Исках да поговоря с теб, но ти хъркаш ли, хъркаш като свиня на заколение Ако се обадя в полицията, ще ме дърпат с години по съдилища, а нищо чудно и мене да изкарат виновен накрая. Реших да си мълча, те ще карат моята кола, а пък аз ще ползвам техния бензин. Колкото-толкова.
- Това не е законно ....- съпругата опита да формулира моралната дилема, но Коста рязко я прекъсна.
- Каква законност, ма? Хората окрадаха България, а аз какво, че ще карам моя автомобил с бензин на аванта. Хайде, де!
Така набързо беше разсечен моралния възел.
Стана както каза бай Коста. Те си вършеха работата с неговия автомобил, а той караше всеки път с пълен резервоар. Това продължи близо две години.
Един ден човекът се качи в "Лада"-та и по навик опита да запали. Колата изхърка и замлъкна. Мъжът погледна индикаторът за гориво. Резервоарът бе празен. Бай Коста наля малко бензин и изчака още няколко дни. Никой вече не идваше да краде колата.
- Брех, мамицата им.....Сигурно се прехвърлиха на някоя по-нова.
Кальо Джибрата дочу, че неговият съсед нещо мърмори и попита:
- Абе, Коста, какви ги редиш самичък? - носът му имаше леко лилав цвят, а очите - стъклен блясък.
- Какво да ти кажа, комшу? Викам да има някой да ми напълни резервоара. - погледна към Джибрата, докато заключваше катинара на гаража.
- Ти добре ли си, бе? Трябва да е някой луд, че да ти напълни колата. - Кальо махна с ръка и тръгна да се прибира. След него се чуваше само: "Пълен резервоар, хе-хе-хе, пълен резервоар!"
На следващия ден бай Коста получи призовка да се яви в Окръжното управление на МВР - Бургас, при следовател Илчев. Човекът цяла нощ не мигна и ако преди Стойка Крадлата си мислеше, че вдига шум за цяло стадо биволи, то сега със сигурност беше чула цялата африканска савана. То не беше тупуркане, скърцане на гардероби, викане, мърморене, блъскане на врати, че чак и коване с пирони на дивана в кухнята. На другия ден той със свито сърце влезе в кабинета на следователя. Интуитивно усещаше, че има връзка с пълния резервоар на колата. Посрещна го мъж на средна възраст с прошарени коси, с мургаво лице и белег от нож на лявата буза. След първоначалните опознавателни въпроси Илчев притисна бай Коста.
- Господин Атанасов, познавате ли тези младежи? - и той показа снимка на нелегалните наематели на неговия автомобил.
- Никога през живота си не съм ги виждал - пенсионерът отговори без да се замисли.
- А как ще обясните, че въпросните господа са заснети от охранителна камера с вашата кола - следователят започна фронтална атака.
- Ами, аз колата си не съм давал на никого. Друг е въпроса, че е възможно да са я отмъкнали, без мое съгласие - бай Коста все още не беше изгубил присъствие на духа, запознат теоретически с техниката на водене на разпит. - Ала забелязах, че няколко пъти резероара на колата ми е пълен. Помислих, че е някаква шега на хлапета от махалата. В един момент реших да подам жалба в полицията, но... - тук бай Коста направи драматична пауза, за по-голяма достоверност.- Един ден всичко свърши и повече никой не ми е карал колата.
- Пълен резервоар казвате?! Историята звучи толкова абсурдно, че повече няма накъде. Крадецът да връща на ограбения.Тъкмо за това съм склонен да ви вярвам. А колко време продължи тази "шега"? - следователят зададе малко формално въпроса.
- Около три месеца, откакто забелязах - възрастният човек се беше зачервил, а над горната му устна избиха капчици пот.
Тези двама младежи са убити предната нощ - Илчев чукна с показалец по бюрото. - Но за мен е повече от ясно, че вие нямате нищо общо със ситуацията. Явно ще се окаже гангстерска война за разчистване на територии. В дъното на всичко стои преразпределение на пазара за наркотици.
Следобедът бай Коста се прибра пребит от умора. Докато слизаше от колата си мърмореше под носа:
- Какво ми трябваше на мене... По-добре празен джоб, но спокойни нощи, отколкото пълен резервоар и тревожни дни - после се усмихна леко, удовлетворен от приноса си в националната съкровищница от умотворения и влезе в бока.
Лятото си отиваше и бързаше да смени одеждите със златни. Нямаше и помен от големите горещини. Сега две непознати кучета се разхождаха из квартал "Дружба" в опит да завземат чуждата територия. Изведнъж от ъгъла на съседния блок към тях се спусна цяла глутница местни псета. Нахвърляха се и започнаха да ги хапят - по ушите, по опашките и муцуните. Нападението стана толкова дръзко и мълниеносно, че натрапниците не успяха да реагират. Започнаха да квичат и да бягат, колкото им държат силите. Глутницата ги гони чак до края на квартала. После се върнаха обратно и спокойни се разпръснаха на различни посоки.