В ранната неделна утрин подредени в “индианска нишка” вървяха четиримата по тясната горска пътека. Нямаше и помен от скорошния сняг, но беше разкаляно и често някой се подхлъзваше  загубил равновесие. Иван даже падна веднъж. Изкаля ръцете и дънките си и изпсува, за да изпусне парата.
- Чобанов, докато намерим златото доста пъти ще целунеш земята - шегата на Дамянов развесели останалите.
- Ти, братле, за мене грижа не бери......По-добре земята, отколкото шибаната възглавницата!
- Как беше? Отгоре той, а отдолу никой.. - присъедини се към шегата и Паско. Всички се засмяха, дори и старецът, който не схвана смисъла. Това повдигна духа им и те закрачиха по-леко.
Дядо Стефчо предвождаше експедицията. В ръката си държеше дебела дрянова пръчка и отвреме-навреме се подпираше на нея, а през рамо бе преметнал брезентова торба. Пътеката следваше извивката на реката. Подминаха млада борова горичка и стигнаха гъсти драки и ракити. Макар и оголяли от зимата, толкова бяха сплели вейки и клони, че не можаха да преминат. Наложи се да заобикалят.
Слънцето срамежливо надникна, но не топлеше. Усещаха студа най-вече по лицето и ръцете си. След около три часа преход без почивка стигнаха до място, където реката се разделяше на три ръкава. Продължиха по средния, според указанията в картата. Вървяха нагоре и видяха изворчето. Водата бликаше от едно хълмче. Огледаха местността, но наблизо нямаше нито дърво, нито скала. Дядо Стефчо измъкна от торбата си „чаталката”. Хвана двата и края, сви ръце в лактите, така че върха на клонката да сочи напред. Започна да обхожда мястото, бавно и методично. Така в напрегнато очакване мина близо час. Старецът не бързаше, а спокойно проверяваше едно и също място. След като три или четири пъти пръчката сама се насочи надолу, спря и каза:
- Тука е златото! На дълбочина метър и половина до два метра - погледа му искреше, а тона издаваше увереност.
- Тц-ц-ц! Брех, мама му стара шибана! - Чобанов изригна възхитен от видяното.
Никой не се усъмни в думите на дядо Стефчо. Младежите започнаха да се смеят, да крещят и се прегръщат. Това богатство можеше да промени живота и да сбъдне мечтите им.
- Дамяне, напали дядовото, хубав огън! - войниците се огледаха за съчки, но наблизо нямаше нищо. Мястото се намираше сред гола поляна, затворена от север, изток и запад от хълмисти възвишения. От юг те се снишаваха и рекичката бе направила проход, откъдето слизаше надолу.
Наложи се да се връщат чак до ракитака. Събраха сухи дърва и клонки, колкото могат да носят в ръце и без бавене стъкмиха огъня. Щом го запалиха над дерето се изви гъст бял дим. Пламъкът облизваше дървата, мяташе се насам-натам от лекия ветрец и предизвикваше пукот и съскане. Всички протягаха ръце над огъня и докоснати от топлината се изпълваха със задоволство.
- Трябва да решим как ще делим шибаното злато! - Чобанов зададе въпроса, тъй като не можеше повече да премълчава. Тази мисъл го глождеше, откакто видя картата.
- Аз мисля, че все още е рано за това - Дамянов не можеше да забрави думите на ходжата. - Нека видим какво ще покаже пепелта. Все пак смятам, че Паско заслужава половината дял.
- Ако тук сме четирима, значи всеки е помогнал с нещо. Не е ли по-правилно да се дели на четири? - докато Иван казваше това, почесваше с пръсти върха на носа си.
- Не смятам, че е редно да взема половината. Най-добре да делим по равно - Паскал подкрепи своите думи като показа как дясната длан „сече” лявата.
Дядо Стефчо изслуша всички, но нищо не каза. Бръкна в торбата и извади шишенце с ракия.
- Нека полеем начинанието, както е реда! Всичко да свърши така добре, както започна! - старецът отпи малка глътка и подаде на своя внук. Не след дълго сгрени от алкохола и огъня, младежите се смееха по-често и говореха все по-високо.
- Та значи старшината на ротата, Мангала - Паско започна една от своите истории, които нямаха край. - Вика при него дневалния ( завършил Багеристкото в Ямбол) и го кара да направи докладна до ротния командир. Той записва буквално това, което чува: „ Гу" син старши лейтенант, на 20 – вторник”, а нашия го пита как се пише вторник или фторник. Ония мислил, мислил и му рекъл: „...на 21 - сряда се спънаф пред ваш"та канцилария и с глъвъта си чупих бояджийската стълба. Моля, да отпущате пийсет лева за нова стълба.”
Всички се разсмяха, а Дамян тупна одобрително Паско по гърба. Дърветата изгоряха като оставиха само купчина пепел. Дядо Стефчо взе една пръчка и разтроши останалите по-големи въглени. Увери се, че няма „живи” , загреба с шепи пепелта и я изсипа върху мястото. Другите направиха същото и не след дълго се образува кръг с диаметър около два метра. После поеха по обратния път за вкъщи. Въпреки умората стъпваха леко, изпълнени с оптимизъм за утрешния ден.
В понеделник сутринта експедицията бе отново на път. Вървяха в колона по един, но за разлика от предния ден, калта бе позасъхнала и ходенето се оказа по-приятно занимание. Никой не говореше, погълнат от собствените си мисли за златото, сякаш по някакъв начин желанието да притежават съкровището ги завладяваше и променяше.
Пристигнаха на мястото и четиримата впериха напрегнато очи в пепелта. Там се виждаше ясно очертан отпечатък на голо човешко стъпало. Мълчаха близо пет минути. Най-после Чобанов се обади:
- Това шибан бъзик ли е? Тук дръгливо магаре няма да се завърти, камо ли човек!
- Приятелю, колкото и да изглежда невъзможно се случва пред очите ни - Дамян огради с пръст следата в пепелта.
- Няма никаква шега, Иване - дядо Стефчо се опита да го убеди. - Златото се пази с клетва. Ако я нарушим сега, всички ще умрем!
- Писна ми от тези суеверни глупости. Паско, какво мислиш? - младежът не се предаваше и търсеше подкрепа.
- Хм-м-м! Знам ли? Всичко е толкова невероятно - Паскал се чешеше по главата, искрено озадачен от станалото. - Сякаш участвам в „Индиана Джоунс”, само дето не знам кога ще ме подгонят туземците, за да закусят с мен.
- Не трябва да се отчайвате! Има и друг начин за разваляне на магията, но ходжата не я каза. Трябва в полунощ срещу Еньовден да се заколи черен петел и да се напръска мястото с кръвта му. След като се извадят жълтиците от земята, да се измият хубаво с разтвор от вода и оцет в равни количества.
- Кога е шибания Еньовден? - Чобанов зададе въпроса на дядо Стефчо, но Паско го изпревари.
- На двадесет и четвърти юни. Баща ми има тогава имен ден и го празнува всяка година.
- О-хо! До тогава има шест месеца - Иван не се предаваше. - Не вярвам на тези „врели-некипели”. Смятам щом поизсъхне хубаво земята, да дойда с колата и да опитам. Кой е с мен?
Дамянов размаха показалец в знак на несъгласие:
- Без мене! Откажи се и ти!
Дядо Стефчо също поклати отрицателно глава. Само Паскал се колебаеше.
- Трябва да помисля. Такова решение не мога да взема ей, така - и той щракна с пръстите си.
Старецът отново помоли младежът да изчака и да не прибързва, но той нищо не каза повече.
Обратният път беше тягостен и труден. Всички бяха обхванати от вътрешна неудовлетвореност при мисълта за неуспеха, само погледът на дядо Стефчо не помръкваше.
Чобанов заприказва Паско по едно време и двамата малко поизостанаха.
- Слушай, човече, не бива да се отказваме точно сега. Не ти ли е минавало през ума, че може Дамянов или дядката да са направил тази шибана стъпка, за да се откажем.......Ако го отложим до Еньовден не се знае дали ще намерим нещо там.
- Какво говориш? С Дамянов се знаем отдавна. Не е такъв човек.
- Златото променя хората. Той ми е приятел, но въпреки това се съмнявам. А дядо Стефчо познаваш ли добре?
- Е, чак пък добре - Паскал се поколеба при отговора.
- Виждаш ли?! Аз не вярвам и на двамата, затова предлагам след известно време като позасъхне калта, да дойдем с мойта шибана кола и да го извадим. Ще извикам и Дамянов, но щом реша кога да тръгна.
- А-ха! Ако му се обадиш съм съгласен - след като се споразумяха, забързаха да настигнат останалите.
Прибраха се в Кранево в ранния следобед. Няколко часа по-късно двамата приятели се върнаха в поделението. Беше време за вечеря. В стола сервираха пилек с ориз, любимото ястие на Дамянов. „Поне едно хубаво нещо да ми се случи днес” - помисли си той в края на деня.