Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
10.11.2019 12:00 - Истини и лъжи за Великият Октомври (2)
Автор: metaloobrabotka Категория: Технологии   
Прочетен: 415 Коментари: 0 Гласове:
0


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

3. Митът за ролята на партията на болшевиките в Октомврийската революция.

Ако Великата Октомврийска революция се явява една от централните теми в историята на СССР, подложена в съвремената буржоазна пропаганда с най-голямо изкривяване, то в самата история на Великият Октомври място заема темата за болшевишката партия и нейната роля в Октомври.

Примерно до средата на 60-те години на XX век в съответствие с трактовката за Октомври, като в много случаен «насилствен преврат», «пуч», партията на болшевиките дълго време се изобразявала от буржоазните историци във вид на «шепа заговорници», «секта», безпрекословно следваща своя вожд — В. И. Ленину. Възникването на болшевизма не се е свързвало нито с руското революционно-демократично движение, нито с международното социалистическо движение, а с бакунизма (анархизма) и даже нечаевщината (Нечаевщина — терористично направление в руското дребнобуржоазно революционно движение от втората половина на XIX в. наречено по името на организатора С. Г. Нечаев (1847-1882), опитващо се да създаде тайна твърдоцентрализирана революционна организация, не навиждаща никакви средства, с цел подготовка на народен бунт. Нечаев активно използвал методи на мистификации и провокации. Нечаевщина была осуждена Первым Интернационалом и отвергнута русской социал-демократией.).

Стремейки се да обоснове такъв род «оценка», идеолозите на буржоазията и реформистите в своите работи се опитвали изцяло да омаловажат значението и ролята на партията на болшевиките в дооктомврийските събития, да убедят своята аудитория, че болшевиките до лятото — есента на 1917 година не представлявали значителна сила в политическия живот на Русия. Кратко казано, те всячески се стремили да отлъчат партията на болшевиките от от дооктомврийската революционна борба, дооктомврийското работническо движение. Например, широкое распространение на Западе получила книга известного антикоммуниста Л. Шапиро «История Коммунистической партии Советского Союза», где утверждается, что к началу первой мировой войны большевистская партия почти полностью утратила влияние на рабочие массы и если бы не начавшаяся война, возможно, вообще прекратила бы свое существование. Само империалистическата война с нейните тежки загуби, икономическата разруха и т.н., «радикализирали» масите, в известна степен уж се «оживила» дейността на болшевиките, дала им «известни шансове».

Тази идеологическа «линия» се провеждала в буржоазната пропаганда и в трактовката на Февруарската буржоазно-демократична революция. Приписвайки и «тотална стихийност», учените лакеи на буржоазията умишлено доказвали, че болшевишката партия не изиграла никаква съществена роля в свалянето на царизма. Это утверждение стало для буржуазных историков ныне чуть ли не аксиомой, его до сих пор «толкают» в российских школах и вузах. Почему так, понять нетрудно: оно составляет ту основу, на которой строится вся ложь об истории партии большевиков в период подготовки и проведения Великого Октября.

Същността на тези лъжи е примерно в следното.

Малката по численост болшевишка партия в периода между Февруари и Октомври натрупала своето политическо влияние основно благодарение на две обстоятелства: първо- от слабостта и грешките на Временото правителство, което се оказало не в състояние да се справи с «анархията», започнала след свалянето на царизма, и второ- благодарение на тези лозунги, които болшевиките издигнали с цел завоюване доверието на «анархическите маси», т.е. преди всичко лозунга за мир и земя. «Манипулирайки» с тези лозунги, «разбираеми за масите», и отличавайки се с организационна сплотеност и целеустременост, болшевиките, както «обяснява» буржоазната пропаганда и успяла да вземе властта. Собствено, уверяват някои от буржоазните идеолози, не беше необходимо да я пленят. Бессильное Временное правительство в строгом смысле слова властью (особенно осенью 1917 года) не являлось. «Власть валялась под ногами». Всяка решителна, «екстремистска» група е могла без особен труд да я вземе. Такава група и се оказали болшевиките. Американският съветолог Р. Дениълс цялата стратегия и тактика на болшевиките между Февруари и Октомври въобще характеризира, като «рискова игра», която те спечелили благодарение на много случайно стечение на обстоятелствата.

На какво се основава тази примитивна схема на Октомври? Разбира се не на истински исторически факти, не на анализ на исторически източници. Она позаимствована из заявлений русской контрреволюционной прессы 1917 года и из писаний белоэмигрантов 20–30-х годов.

Но тази схема мигновеносе разпилява, ако се постави един прост въпрос: защо Временното правителство, буржоазните и дребнобуржоазни партии не предложили на масите тези «прости» лозунги, които издигнали болшевиките? Нима са толкова глупави, че не са се досетили за този «лек и ефективен способ» за съхранение на своята власт?

Най-омразни и антикомунистически настроените буржоазни идеолози упорно се държат на клеветническите версии, пуснати в ход в 1917 година, че уж победата на болшевишката партия в хода на сложна и напрегната политическа борба през 1917 година се осигурила с «германски пари», а болшевиките се явили «агенти на германския генерален щаб» и т. н. (виж. част 1 от тази статия, където тази лъжлива блуза е разобличена). И макар далеч не всички буржоазни историци и пропагандисти, разказващи за Октомври, разделят трактовката на болшевишката партия като «група заговорници», насилствено дали волята си на болшинството население в Русия, тя както ние всички знаем, заема главно място в пропагандната, «научна» и даже учебна литература в днешна Русия.

От друга страна, тази гледна точка, към която се придържат тези, «по-прогресивни», буржоазни пропагандисти се основава в значителна степен от троцкистските измислици и също се използва в антикомунистически, антисъветски цели. Тази част от идеолозите ( основно, дребнобуржоазни) предполага, че след Февруари партията на болшевиките е станала демократична и това е довело до внимание към нея от трудещите се в Русия, а в последствие през есента на 1917 година, осигурила победа над другите политически партии в страната. Но скоро след победата на Октомври демократичния характер на партията е бил загубен и заменен от «жестока авторитарност» — партия подчинила за себе си Съветите и другите масови организации от трудещите се, създавайки «командно-административна и авторитарна система». Това «видоизменение» или «прераждане» се обяснява с дребнобуржоазна пропаганда с различни фактори: суровите условия на гражданската война и икономическата разруха, «падането на революционния потенциал в Западна Европа» в 20-те години и «изолацията на болшевиките», субективни черти от характера на лидерите на партията на болшевиките и т. н. Очевидно, че всяко от тези обяснения е насочено на най-важното — да се дискредитира Великият Октомври и ролята в нея на партията на болшевиките.

Но да се запуши истината не може с нищо. Тя е била формулирана от В. И. Ленин още в април 1918 година:

«Ние, партията на болшевиките, Русия убедихме. Ние Русия отвоювахме — от богатите за бедните, от експлоататорите за трудещите се» (ПСС, 5-е изд., т. 36, с. 172).

Хайде да разгледаме, основавайки се на документи и факти, какво е представляла партията на болшевиките в навечерието на Октомври.

Към есента на 1917 година РСДРП(б) се превърнала в най-влиятелната политическа партия в страната. С времето на излизане от нелегалност нейната численост се увеличила 15 пъти. Только после VI съезда в РСДРП (б) вступило более 100 тысяч человек. К октябрю партия насчитывала около 350 тысяч человек. Ее большинство — свыше 60 % — составляли передовые рабочие.

Особено бързо се увеличавали редиците на партийните организацио основно в промишлените центрове на страната. Така в март 1917 година в Петроградската организация имало 2 хил. члена, в юли — над 32 хил. (ръст от цели 16 пъти!), а в началото на октомври — около 50 хил. (увеличение от 25 пъти!). В другом крупнейшем промышленном районе — Донецко-Криворожском бассейне большевистские организации объединяли в марте 1917 года свыше 3 тысяч, в июле — 16 тысяч (в 5 с лишним раз больше!), а в начале октября — около 30 тысяч членов (в 10 раз больше, чем в начале весны). После VI съезда партии (конец июля – начало августа 1917 г.) многие организации большевиков в регионах выросли в полтора, а некоторые в два и более раза. Резко увеличичилось и количество самих партийных организаций: если к Апрельской конференции организации большевиков были созданы в 16 городах губернского значения, то уже к сентябрю 1917 г. — в 64.

Растяло количеството и числеността на болшевишките организации във воинските части. Ако на Всеруската конференция на фронтовите и тилови военни организаци през юни 1917 г. били представени 26 хил. члена, то през октомври 1917 г. само на фронта числото на болшевиките достигнали 50 хил.

Растяло влиянието на партията на болшевиките на село. 203 точки на РСДРП(б) в селото обединили над 4 хил. селяни.

След юлските събития през 1917 г. (юлскиата криза) в партията на болшевиките започнали да постъпват тези които първоначално са били в политиката на меншевики и есери, встъпили в техните партии, а след това на собствен опит се убедили в правотата на болшевишките лозунги и в правилността на ленинската политика, отговаряща на интересите на народа.

През септември — октомври 1917 година били създадени нови областни, краеви, губернски, окръжни и районни организации, в това число Северо-Западна областна, Юго-Западнао и Кавказки фронти, Кавказска и Далечноизточни краеви, областно обединение на военни и работнически организации на РСДРП (б) във Финландия. Към октомври действали 14 областни и краеви, три фронтови, десетки губернски, стотици градски и районни организации.

Централният Комитет на РСДРП(б) имал непосредствени връзки с много партийни организации, водел преписка със Съветите, полкови комитети, отделни работници, войници, селяни. През септември 1917 година кореспонденцията на Секретариата на ЦК направлявала в 310 работнически и 45 военни организации. Члены ЦК и работники его Секретариата инструктировали приезжавших в Петроград большевиков, рассылали в местные организации решения, воззвания и циркулярные письма ЦК партии, статьи и обращения В. И. Ленина.

Всики членове и кандидати за членове на ЦК били отговорни за определен вид партийна работа, ръководели дейността на болшевишките организации за един или друг район на страната. Голяма част — 16 члена и кандидати за членове в ЦК се намирали в Петроград. Пять членов и кандидатов в члены ЦК работали в Москве и Московской области. В национальных районах ЦК представляли: Ф. А. Сергеев (Артем) — на Украине, Я. Берзин (Зиемелис) — в Прибалтике, И. Т. Смилга — в Финляндии, С. Г. Шаумян и П. А. Джапаридзе — в Закавказье. На Урале работал Н. Н. Крестинский, в Иваново-Вознесенском районе — А. С. Киселев.

За оказване на помощ на местните партийни организации ЦК изпратил своите представители, много от които останали за работа по места. Упълномощени от ЦК се намирали на Урал — А. В. Шотман и П. Д. Хохряков, в Донбас — В. А. Бистрянски (Ватин), в Нижни Новгород — Н. А. Семашко, в Симбирск — М. Д. Кримов, в Севастопол — Ю. П. Гавен и Н. А. Пожаров, в Сибир — В. М. Косарев и Б. 3. Шумяцки, в Тифлис — М. Г. Цхакая, на Северния фронт — В. А. Антонов-Овсеенко и С. М. Нахимсон. Члены ЦК и его уполномоченные вместе с местными партийными работниками сплачивали революционные силы для подготовки их к борьбе за власть Советов.

ЦК регулярно провеждал заседания и пленуми, на които обсъждал всички крупни политически събития, писмата от В. И. Ленин по въпроса на тактиката, разглеждал конкретни мерки по усилване дейността на партията в Съветите, фабзавкомите, профсъюзите и другите масови организации на трудещите се. Голямо внимание ЦК отделял на важните политически кампания — преизбирането на Съветите, подготовката за конгреса на Съветите и към изборите в Учредителното събрание.

Огромна роля в сплотяването на партията около ЦК и ленинския курс на победа на социалистическата революция изиграли краевите, областните, губернски, градски, окръжни и районни предоктомврийски партийни конференции и събрания. През септември — октомври 1917 година имало до 80 конференции: в Петроград, Москва, Хелсингфорс (Хелзинки), Минск, Киев, Одеса, Ростов-на-Дон, Тифлис (Тбилиси), Баку и други градове.

Пример за борба за власт на Съветите показвали петроградските болшевики. Те решително поддържали курса на партията на сваляне на Временото правителство. Отбелязвайки, че революционните маси възлагат своите надежди на партията на болшевиките и на ръководените от тях Съвети, 3-а Петроградска партийна конференция, състояла се на 7—11 октомври, заявила, че е «настъпил момента на последната решителна схватка, която трябва да реши съдбата не само на революцията руска, но и на световните революции». Това решение на болшевиките от столицата било поддържано от партийните конференции в Москва, Ярославъл и други партийни организации. В частности, чрезвычайная конференция Социал-демократии Латвии призвала латышский пролетариат «поддерживать самое тесное единство с рабочими революционного Петрограда и Москвы, ставя перед собой задачу во всем, всеми силами и средствами поддерживать борьбу российского пролетариата за государственную власть».

На партийните конференции се обсъждали въпроси за дейността и преизбирането на Съветите, за въоръжение на работниците и отрядите на Червената гвардия, за работата на военните организации на партията, за икономическото положение на страната, за войната, за работата сред селяните и др. Партийните конференции стигали до твърд извод, че спасението на Русия и революцията е само в установяването на Съветска власт.

Предоктомврийските конференции показали политическа зрялост на болшевишките организации, тяхното единство, боеспособност и неразривна връзка с народните маси. Решенията на конференциите отчетливо показали готовността на партията, от Централния Комитет до партийните явки, към социалистическа революция.

«…В решителният момент, в момента на завоевание на властта и създаването на Съветски републики болшевизма се оказал единен, той привлякъл към себе си всичко най-добро от близките му течения на социалистическата мисъл, той обединил около себе си целия авангард на пролетариата, гигантското болшинство от трудещите се» (В. И. Ленин, ПСС, т. 39, с. 216).

Тясната връзка между партията на болшевиките и работници и трудещи се маси показала болшевизацията на Съветите в навечерието на Октомври. Как е станало това?

Сплотяването на партията около курса на въоръжено възстание, изработено на VI конгрес на РСДРП(б), довело до по-нататъшен ръст на нейния авторитет в масите. Борбата против контрареволюционната корниловщина оживила дейността на Съветите. При активном участии масс они организовали отпор контрреволюции, устанавливали революционный порядок, более широко, чем раньше, вводили рабочий контроль над производством и распределением. Советы Кронштадта, Гельсингфорса, Иваново-Вознесенска, Екатеринбурга, Красноярска, Луганска, Брянска и ряда других городов фактически уже осуществляли власть на местах.

«…Достатъчно било «свежия вятър» на корниловщината, обещало добра бура — писал В. И. Ленин — за да може всичко мухлясало в Съвета да отлети надалеч и инициативата на революционните маси да започне да се проявява , като нещо величественно, могъщо, непреоборимо» (ПСС, т. 34, с. 204).

Отчитайки новия подем в развитието на революцията, характеризираща се с рязко изменение по отношение на борещите се класови сили, Централният Комитет на болшевишката партия приел на 31 август резолюция «За властта». В нея се обосновавал пролетарския лозунг за борба против коалициите с буржоазията, т. е. издигало се изискване за отстраняване от от властта на кадетите — активни организатори на корниловския метеж, а така също представителите на крупната буржоазия, и се предлагало създаването на революционна власт от представители на пролетариата и селячеството. Эта власть должна была провести в жизнь широкий круг революционно-демократических требований о мире, земле, рабочем контроле, демократизации государственного строя.

Резолюцията на ЦК била приета в ноща на 1 септември на пленарно заседание на Петроградския Съвет с болшинство гласове, а на 5 септември от Московския Съвет. В. И. Ленин разценил това като показател за прехода на болшинството работници и войници на страната на болшевишката партия. Той писал, че ако в юли 1917 година у партията нямало болшинство сред трудещите се в Петроград и Москва, то

«сега тя е във всички Съвети. Тя е създадена от историите от юли и август, от опита за «разправа» с болшевиките и с опита на корниловщината» (ПСС, т. 34, с. 243).

Оживяването и превръщането на Съветите в хода на борбата с корниловщината в боеви революционни органи, тяхната болшевизация създали обективни предпоставки за това, партията отново да издигне лозунга «Цялата власт на Съветите!». Но сега това е бил лозунг на възстание.

«…В крайна смета от средата на септември,— отбелязал В. И. Ленин— този лозунг е равносилен на призив към възстание» (там с. 388).

ЦК РСДРП(б) се сдобивал с усилено от болшевишкото ръководство масови пролетарски и революционно-демократични организации, най-вече Съветите. В циркулярните писма от ЦК на партията на местните комитети се предлагало активно да провеждат кампания по преизбирането на Съветите, борба за свикването на окръжни, регионални и II всеруски конгреси на Съветите. ЦК партии напоминал, что предстоит жестокая борьба с контрреволюцией и революционным силам следует быть готовыми к решительным схваткам.

Център на обединение на всички революционни Съвети встъпил не ЦИК, в който доминирали съглашателите, а Петроградския Съвет, ръководен непосредствено от ЦК РСДРП (б). На 22 септември той призвал местните Съвети да мобилизират всички сили против контрареволюцията, да укрепят своите позиции по места, поради необходимост от създаване на революционни комитети по борба с контрареволюцията. 27 сентября объединенное заседание Исполкомов Московских Советов присоединилось к резолюции Петроградского Совета и обратилось к местным Советам с призывом мобилизовать все силы для грядущей борьбы под лозунгом «Вся власть Советам!».

След Петроградския и Московски Съвети местните Съвети приели болшевишките резолюции, преизбрали изпълнителните комитети, изгонвайки от там съглашателите. На болшевишките позиции преминали Съветите на Владикавказ, Калуга, Самара, Саратов, Ташкент, Барнаул и други градове. В редица райони (Централният промишлен, Прибалтика, Донбас, Урал) болшевиките възглавявали почти всички Съвети не само в губернските градове, но в уездите и работническите поселища. Так, печать сообщала, что в середине сентября во Владимирской губернии «Советы рабочих и солдатских депутатов почти все на стороне большевиков». На Урале из 100 Советов около 70 стояли на большевистских позициях.

В многo грaдoве на страната за председатели на Съветите били избрани видни болшевики: в Москва — В. П. Ногин, Баку — С. Г. Шаумян, Иваново-Вознесенск (Иваново) — Ф. Н. Самойлов, Минск — К. И. Ландер, Саратов — В. П. Антонов (Саратовски), Самара— В. В. Куйбишев, Томск — Н. Н. Яковлев, Челябинск — С. М. Цвилинг, Оренбург — А. А. Коростелев, Шуя — М. В. Фрунзе, Хелсингфорс — А. Л. Шейнман.

Kaто цяло процеса на болшевизация на Съветите се вляло в селските Съвети на депутатите. На състояло се в средата на септември съвещание на местните Съвети на селските депутати (23 губернии и 4 армии) болшинството делегати се изказали против коалиция с буржоазията, а представителите на Съветите на Бесарабска, Херсонска и Уфимска губернии встъпили за Съвети, като източници на власт. Съветите на селските депутати все по-решително поддържали лозунга «Цялата власт на Съветите!».

Изплашените от процесите на болшевизация на Съветите, съглашатели започнали да подготвят постепенна ликвидация на Съветите. Есерите и меншевиките заговорили за «криза на съветските организации», за това, че «Съветите престанали да бъдат общодемократични организации» и че «градските управления… имят по-голям авторитет от Съветите».

Но в действителност значението и влиянието на Съветите с всеки изминал ден се увеличавали. Станалите през септември — октомври 1917 година губернски и областни конференции и конгресите на Съветите: I конгрес на Съвета в Среден Сибир, II конгрес на Съветиа в Екатеринбургски окръг, конгреса на Съвета в Северните области, III конгрес на Съвета в Поволжието, конференцията на Съвета в Западните области и други, обединяващи болшинството трудещи се маси, показали, че работници, войници и селяни са за Съвети, ръководени от болшевики.

Характеризирайки значението на този процес В. И. Ленин през февруари 1918 година отбелязва:

«…ние твърдо знаехме, на основание опита на масовите избори за Съвети, че работниците и войниците през септември и началото на октомври в огромното си болшинство са преминали на наша страна. Ние знаехме… че и селската коалиция е провалена — значи, нашето дело вече е спечелило» (ПСС, т. 35, с. 349).

През есента на 1917 година, когато вярата в коалиция с буржоазията окончателно се изпарила у болшинството трудещи се маси и Съветите тръгнали след болшевиките, се създала особено благоприятна обстановка за подготовка на въоръжено възстание.

Революцията встъпила в решаваща фаза от своето развитие.

  1. Продължение на мита за «случайността на» Октомврийската революция. Силите на революцията и силите на контрареволюцията.

С какви бойни сили е разполагала революцията за въоръжено възстание? Какъв е бил състава и числеността на въоръжените сили, подготвени за възстание?

Ръководещите работници «Военки» и Червената гвардия отбелязват в своите спомени изключителното внимание на В. И. Ленин към точните данни за въоръжените сили на революцията в навечерието на възстанието. К. А. Мехоношин си спомня, че Владимир Илич пряко изисквал от «Военки»:

«Дайте ми точен разчет на силите. Назовете частите, които безусловно ще тръгнат след нас. Кои се колебаят? Кой е против нас? Къде са складовете с оръжие и бойни припаси? С какво разполага противниковата страна в близките до Питер райони? Къде е съсредоточено продоволствието и в достатъчно количество лие?»

Ще започнем с Червената гвардия — ударната сила на въоръженото възстание. За нейната численост в градове, региони, като цяло в страната пълни данни няма и едва ли ще се намерят: всички документи не са съхранени. Известный советский историк, академик И. И. Минц пришел к выводу, что накануне восстания общая численность Красной гвардии по стране, по неполным данным, составляла около 75 тысяч человек. Из них в Петрограде — свыше 20 тысяч, в Центральном промышленном районе с Москвой — свыше 30 тысяч, на Украине — более 10 тысяч, в Поволжье — около 9 тысяч и т. д. По существу, в значительной степени это были инструкторские кадры. В ходе восстания сформированные отряды Красной гвардии вырастали вдвое (как в Петрограде) или даже втрое (как в Москве).

За разлика от бойните дружини на първата руска революция много отряди на Червената гвардия са могли да се противопоставят на отрядите редоена войска. От дружините от 1905 гоина Червената гвардия възприела славните бойни традиции, но организационно вече била близо до редоена военна организация, съхранявайки нещо от терминологията от 1905 година. Например, Красная гвардия Петрограда (наиболее организованная) по уставу, принятому 22 октября, делилась на строевые части (районные отряды, полки по три батальона: каждый из них составляли три дружины по 160 человек, в дружине — три взвода, в отряде — четыре десятка) и технические команды: пулеметные, артиллерийские, подрывные, самокатные, телеграфные, санитарные.

Друго станало и въоръжението на Червената гвардия: освен винтовки и пулемети отделни отряди имали пушки и бронирани автомобили. На общото командване на Червената гвардия в Петроград принадлежала Централната комендатуре, избрана на събрания на районните комендатури. Однако в единую централизованную организацию Красная гвардия в стране еще не сложилась.

По своята организация, военна подготовка, въоръжение Червената гвардия, разбира се отстъпвала и то много силно на редовните части на противника. Но тя била силна със своята висока съзнателност, преданост на революцията, висок морално-боеви дух. Ленин писал:

«…в критичните минути от живота на народите е имало не един път немногочислени предни отряди на предните класи, които увличали след себе си всички, изгаряли в огъня на революционния ентусиазъм, извършвали велики исторически подвизи» (ПСС, т. 36, с. 361).

Именно такава роля се отредила на Червената гвардия в ленинския план на въоръженото възстание. Това била предната ударна сила на пролетарските революционни войски.

Изходът от въоръжената борба в столицата зависел главно от това, на чия страна ще застане войската на Петроградския гарнизон. Заедно с с приградските гарнизони те наброявали около 240 хил. войници и офицери. Хотя в ряде частей еще удерживалось влияние эсеров, в целом войска Петроградского гарнизона к середине октября были готовы выступить по призыву партии большевиков. Их организующей силой являлись большевистские ячейки и группы, созданные почти во всех воинских частях.

Значителна част от действащата армия и болшинството тилови райони на страната стоели зад болшевиките. По оценка на В. И. Ленин, армията към октомври — ноември била наполовину болшевишка, при това «…на Северния и Западния фронт у болшевиките бил гигантски превес». Это означало, что большевики в момент восстания имели в армии, по выражению Ленина,

«политическият «ударен кулак», който им осигури огромно превъзходство на силите в решаващ момент» (ПСС, т. 40, с. 10).

Това е била организирана военна сила в борбата за власт, която се явявала една от трите главни боеви сили на възстанието.

Важно е също да се отбележи, че около Петроград болшевиките успели да създадат двоен обръч от революционни войски.

Третата крупна и надеждна боева сила на революцията бил Балтийския флот. Той наброявал около 80 хил. матроса и няколко съда. Болшевишките организации на флота (12 хил. члена) водели след себе си основната маса от матросите, болшевиките възглавявали 90 % от корабните и бреговите комитети. По указаниям ЦК партии действовал Центробалт. Уже 19 сентября совместно с представителями судовых комитетов и матросской фракцией Гельсингфорсского Совета он принял постановление о том, что Балтийский флот «больше распоряжений Временного правительства не исполняет и власти его не признает…». В. И. Ленин относил матросов Балтики к числу «самых решительных элементов», призванных участвовать во всех важнейших операциях.

Накрая, болшевиките могли напълно да разчитат на руските войска във Финландия. В началото на октомври В. И. Ленин отбелязал, че на страната на болшевиките

«бил целия Балтийски флот и цялата руска войска във Финландия» (ПСС, т. 34, с. 386).

Влиянието на болшевиките било значително по-слабо на Румънския и Кавказски фронт, най-отдалечени от големите пролетарски центрове. Партията на болшевиките водила там усилена работа и разчитала ако не привлече, то да неутрализира в момент на възстание тази войска, не допускайки от там части към Петроград и Москва, а след тва също да ги привлече на страната на революцията.

Болшевиките успели да създадат по направлението на главния удар този «гигантски превес» във въоръжените сили, който разглеждал ленинския план за въоръжено възстание.

Какво е могла да противопостави контрареволюцията на бойните сили на революцията към момента на Октомврийското възстание?

Тъй като състава на революционните сили ние вземахме към 20-тот число на октомври, ще вземем същата дата за оценка силите на контрареволюцията.

И така, какво е могла да противопостави буржоазията на революционната армия?

Временното правителство имало опитни командно-щабни кадри, хармоничен апарат на военно управление, връзка със Ставката (Генерален Щаб), със щаба на фронта, от където са могли да дойдат подкрепления. По данни на съветския историк Е. Ф. Ерикалов, то е могло да разчита в столицата на 7—8 хиляди офицера в гарнизона и флота, а така също на намиращи се в отпуск и командировка в столицата. Однако эти офицеры, разбросанные по городу и к тому же в большинстве своем находившиеся под контролем солдат и матросов, не являлись организованной, готовой к действию военной силой.

В актива на контрареволюцията имало специални формирования, т. н. ударни батальони от георгиевската кавалерия, войници и унтер-офицери, специално отбрани от военното командване и войници-жени («ударници»), доброволни отряди, полк от недъгави воини, въоръжени студентски отряди — всичко около 6—7 хил. човека.

Керенски също така разчитал на казашки полкове, намиращи се в столицата (3-4 хил. човека), но с наближаване на възстанието казаките се колебаели, а в най-решителния момент обявили неутралитет. Правителството е можело да разчита и на част от градската милиция (усилена с пулемети) и отрядите на гражданската охрана с обща численост 5-7 хил. човека.

Най-здравата опора на контрареволюцията били 9-10 хил. юнкери във военните училища, школите на полицаите и други военно-учебни заведения. Но техните боеви възможности значително намалявали, защото военните училища били разпръснати из районите на Петроград и неговите градове-спътници, в болшинството си били обградени от масата работници преминали на страната на революцията войска. Да и солдатские подразделения, обслуживающие училища, находились в большинстве случаев на стороне народа.

Още през септември Керенски започнал да връща воинските части от фронтовете — от Юго-Западния, а след това и Северния, разчитайки с тяхна помощ да се спре революцията. Заедно с това се насрочили способи за извеждане от столицата на революционни войницит и матроси, ликвидация на революционния Кронщадт. Така Керенски дал съгласие за ходатайство на Морското министерство за разформироване на 1 Балтийски екипаж и за извеждане на частите от остров Котлин на материка.

Керенски се надявал, че ще успее да удави вступлението на масите. Той самохвално заявил на английския посланик Бюкенен: «Аз желая само това, те само да излязат на улицата, и тогава аз ще ги ликвидирам». Но последний буржуазный премьер явно переоценивал свои возможности — общая  сумма перечисленных выше вооруженных отрядов контрреволюции в Петрограде составляла немногим более 30 тысяч человек. К тому же лишь часть из них могла представлять реальную силу.

Ленинското искане да се достигне «гигански превес на силите с над 15-20 хил. (а може и повече) над «буржоазната гвардия» (юнкери), нашите «вандайски войски» (част от казаците) и т. н.» било изпълнено (ПСС, т. 34, с. 383).

  1. Миовете за това, че въоръженото възстание не е трябвало да се извърши и че е било ръководено от Троцки.

Някои деятели на болшевишката партия в предверието на Октомври (както и днес много опортюнисти) считали, че и без възстание, риск и жертви конгреса на Съветите, опирайки се на волята на болшинството, ще предизвикат оставка на Временното правителство и ще вземе властта в свои ръце. И само в този случай, ако Временното правителство не се съгласи, конгреса ще арестува правителството, а революционните сили ще подавят контрареволюцията. Именно так еще в сентябре ставил вопрос Троцкий. С ним солидаризировались Каменев и Зиновьев, которые вообще были против восстания, уповая не только на съезд Советов, но и на Учредительное собрание.

Ленин обратно считал за необходимо въоръжено възстание, при това настоявал то да се извърши до откриването на II конгрес на Съветите. А против тези, които призовавали да се реши въпроса за власт по мирен път, Ленин повел решителна борба, защото тяхната линия отвличала от подготовка на въоръжено възстание, сеела в масите «конституционни илюзии». В тезисах для доклада на 3-й Петроградской общегородской конференции большевиков (открылась 7 октября 1917 г.) Ленин призывал

«борбата с конституционните илюзии и надежди за Конгреса на Съветите, изоставяне на предварително създадени идеи със сигурност ще го „изчакаме“, концентрирайки всички сили за обясняване на масите неизбежността на въстанието и върху подготовката му.» (ПСС, т. 34, с. 343-344).

Как Ленин разбивал доводите на противниците за възстание?

Преди всичко, той указвал, че тези, които встъпват против възстанието, неправилно оценяват съществуващата обстановка. През юни, когато оръжието е било в ръцете на народа, а Временното правителство почти нямало воъръжена поддръжка, I конгрес на Съветите е можел да обяви че е взел властта и буржоазията на това нямало какво да противопостави. К этому большевики побуждали соглашателей, но они вместо взятия власти вскоре целиком отдали ее буржуазии. После июльских дней Временное правительство уже располагало военной силой. И хотя соотношение сил к середине октября сложилось в пользу революции (см. предыдущий пункт нашей статьи), но Временное правительство еще могло опереться на определенную часть армии. Оно принимало меры для отправки в Петроград контрреволюционных войск и активно готовилось к разгрому революционных сил. Оно могло не подчиниться съезду Советов и попытаться разогнать его силой.

«Правителственните» партии на меншевики и есери помагали на правителството в това. Ръководителите на ЦИК на Съветите, били принудени под напора на масите да назначат конгреса на Съветите на 20 октомври, след това пренесли срока на 25 октомври. Едновременно те започнали кампания за срив на конгреса. Правительство тем временем собирало силы для новой корниловщины. В этой обстановке для передачи власти Советам требовалось не ожидание съезда или Учредительного собрания, а свержение контрреволюционного правительства Керенского.

Разяснявайки извънредната опасност на «отбранително-очакваща тактика», Ленин отбелязал, че тя може да даде на противника възможност да събере към деня на конгреса сили и да изпревари болшевиките. Освен това тази тактика може да лиши революционните сили от фактора на изненада.

Позицията на очакване на свикването на II конгрес била опасна и че тя притъпява сред масите съзнанието за неизбежността на въоръженото въстание.

«Да свържеш тази задача без провал с Конгреса на Съветите, да я подчиниш на този Конгрес, пише Ленин, означава да играеш за въстание, като предварително определиш срок, улесниш подготовката на войските от правителството, обърквайки масите с илюзията, че „резолюцията“ на Конгреса на Съветите може да реши въпроса, който само непокорния пролетариат може да реши със сила» (т. 34, с. 343).

Отлагането на въстанието заплашвало със загуба на доверие от страна на масите.

«Масите в революцията — указвал Ленин — искат от ръководещите партията дела, а не слова, победа в борбата, а не разговори. Близък е момента, когато в народа може да се появи мнение, че и болшевиките не са по-добри от другите, защото те не са успели да действат след дадено им доверие…» (там, с. 387).

Масите са били нетърпеливи към „окончателната решителна битка“, но тяхното „концентрирано и очаквано настроение“ не можеше да се задържи в това състояние дълго време. От една страна, това би могло да «разхлади» масите, от друга — да доведе до стихийни, несъгласувани встъпления на отделни отряди работници. Забавянето на въстанието е могло да усили влиянието на анархизма.

Отчитайки всичко това, Ленин настоятено искал да се започне въоръжено възстание, преди откриването на II конгрес на Съветите. Той предупреждавал, че без сваляне правителството на Керенски може да се окаже

«с прекрасни резолюции и със Съвети, но без власт!!» (ПСС, т. 34, с. 265).

Предложението да се почака с възстанието до получаването на формално болшинство на II конгрес на Съветите или в Учредителното събрание той разценил като «идиотизъм», предателство на революцията.

Трябва да се отбележи, че ленинското искане за въстание изобщо не се противопостава на свикване на Конгрес на Съветите и вземане на власта. Ленин издигал тези искания във взаимовръзка: въстание под знамето на Съветите, овладяване на властта в хода на победоносното въстание, предаването и на Всеруския конгрес на Съветите. С этой позиции Ленин рассматривал главный лозунг момента «Вся власть Советам!», который с середины сентября стал равносилен призыву к восстанию. Он отводил Советам, их съездам огромную роль в объединении и мобилизации рабочих, солдат и крестьян на восстание. Но он решительно боролся с иллюзиями о том, будто сами по себе съезды, без решительных действий революционных сил, могут дать власть в руки пролетариата.

И такa В. И. Ленин настоявал на въоръжено въстание до откриването на II конгрес на Съветите, защото конгреса може да провъзгласи властта на Съветите и да създаде Съветско правителство само в резултат на победоносно въоръжено въстание.

«Отначало победете Керенски, а след това създайте конгрес»,

— писал Ленин в статията «Кризата узря».

Завоювана в хода на въоръженото въстание власт, считал Ленин, трябва да бъде предадена на конгреса на Съветите, които да закрепят законодателно завоюването на диктатурата на пролетариата във форма на Съвети отгоре ндолу в цялата страна. Именно конгреса на Съветите, указвал Ленин, ще дде на въстанието в Петроград всеруски характер и със своите декрети в огромна степен ще способства за бърза победа на Съветската власт в цялата страна.

За ръководството на въоръженото възстание бил създаден специален център — Петроградският военно-революционен комитет. Въпросът за такъв център В. И. Ленин поставил още в средата на септември. В работе «Марксизм и восстание», написанной в то время, он требовал

«да се организиращ щаб на въстанически отряди» и веднага да се очертаят дейностите, които този щаб трябва да изпълнява (ПСС, т. 34, с. 247).

Не минало много време и такъв орган бил създаден, той изпълнявал функции по ръководство на въстанието.

В края на септември германския флот започнал операция по завладяване на Монзундския архипелаг. На 3 октомври германската войска завзела остров Езел (Сааремаа), на 5 октомври — остров Моон (Муху), а на 6 — Даго (Хийумаа). Верховное командование решило воспользоваться этими событиями и вывести из Петрограда (якобы на помощь Северному фронту) революционный гарнизон столицы.

На 9 октомври този план започнал да се въплъщава в живота: появило се разпореждане на извеждане на позиции на воински части от Петроград. В този ден въпроса се обсъждал на заседание на Изпълкома на Петроградския Съвет. Большевики — участники заседания в принципе не отрицали стратегической необходимости вывода части столичного гарнизона. Но намерения Временного правительства и верховного командования внушали большие опасения, и большевики предложили образовать собственный революционный штаб.

Но Изпълкома приел резолюция, предложена от фракцията на меншевиките (за 13, против 12). В нея се говорило за необходимост от създаване на Революционен комитетпо отбрана, «който да изясни въпроса за защита на Петроград и подстъпите към него и да изработи план за отбрана на Петроград, разчетен на активно съдействие от работническата класа». Вместе с тем сутью резолюции была поддержка предложения Временного правительства о выводе на фронт Петроградского гарнизона.

Ще си кажете, че съглашателите удържали важна победа. Но в същия този ден вечерта се събрал пленум на Петроградския Съвет, в работата на който участвали над хиляда депутата. Совет отказался утвердить меньшевистскую резолюцию и принял резолюцию, предложенную большевиками. В ней указывалось, что спасение Петрограда и страны заключается в переходе власти к Советам, которые впредь до заключения мира должны взять в свои руки обеспечение боеспособности армии, оборону Петрограда и страны. Совет поручил Исполкому образовать Революционный комитет обороны, который должен будет обеспечить не только оборону Петрограда от внешней опасности, но и «безопасность народа от открыто подготавляющейся атаки контрреволюционных сил».

Решението на ЦК РСДРП (б) от 10 октомври за въоръжено възстание ускорило процеса на създаване на революционен щаб. Специална комисия към военния отдел на Петроградския Съвет начело с болшевика А. Д. Садовски разработила проект за положение за Революционния комитет по отбрана и на 12 октомври той бил доложен на Изпълкома. В проекте точно определялись функции комитета: установление минимума сил, необходимых для обороны Петрограда и не подлежащих отправке на фронт, связь с Центробалтом, с армиями Северного фронта, с войсками, расположенными в Финляндии, со штабом Петроградского военного округа, разработка плана работ по обороне Петрограда, точный учет личного состава, снаряжения и продовольствия гарнизона столицы и ее окрестностей, охрана города, поддержание в столице революционной дисциплины. Для содействия Революционному комитету создавалось Гарнизонное совещание, которое должно было поддерживать связь между революционным штабом и войсками, информируя штаб о положении на местах.

Меншевиките се опитали да попречат на утвърждаването на положението на Революционния комитет, защото веднага разбрали смисъла на неговото създаване.

«Практикуемият тук Революционен комитет— говорил техния представител в Изпълкома— е организация на революционен щаб за завладяване на властта».

Но да спрат приемането на решения меншевиките не успели. На заседание на Изпълкома било утвърдено и новото име на създадения орган: вместо Революционен комитет по отбрана той се нарекъл Военно-революционен комитет (ВРК).

На 16 октомври въпроса за създаването на ВРК отново се обсъждало на пленум на Петроградския Съвет, на която с доклад встъпил левия есер П. Е. Лазимир. Независимо от съпротивата на меншевиките и десните есери, пленумът с огромно болшинство гласове одобрил положението на ВРК, по-рано прието от Изпълкома. В този ден на състояло се под ръководството на В. И. Ленин разширено заседание на ЦК болшевиките бил изведен партиен Военно-революционнен център в състав А. С. Бубнов, Ф. Е. Дзержински, Я. М. Свердлов, Й. В. Сталин, М. С. Урицки, който след това влязъл в състава на ВРК и станал негово ядро.

Към 20 октомври формирането на ВРК било завършено. В него влизали над 80 човека, представляващи ЦК РСДРП (б), Петроградския Съвет, военни болшевишки организации и леви есери, профсъюзи, фабзавкоми, Петроградският Съвет на селските депутати, работническа милиция, Червената гвардия, Финландският областен комитет, Центробалт и редица други революционно-демократични организации. Сред неговите членове били 53 болшевики, 21 леви есери, 4 анархисти, 1 меншевик-интернационалист.

На 21 октомври се състояло първото пленарно заседание на ВРК, което избрало бюро на ВРК от пет члена: трима болшевики (Н. И. Подвойский, В. А. Антонов-Овсеенко, А. Д. Садовский) и двама леви есери (П. Е. Лазимир, Г. Н. Сухарков). Председател на ВРК на първо време бил П. Е. Лазимир, а след това Н. И. Подвойски.

ВРК учредил непрекъснато дежурство на своите членове, установил връзка с районните Съвети и воинските части в Петроград и околностите, насочил своите комисари във всички воински части, на складовете с оръжия и боеприпаси, в Петропавловската крепост и нейния арсенал.

Утрото на 21 октомври във вестниците било публикувано съобщение:

«Във връзка с тревожния политически момент и за приемане в това отношение на належащи мерки по охран на Петроград от контрареволюционни вступления и погроми, Петроградският Съвет на работническите и войнишки депутати мобилизира всички свои сили.

Утвръденият от общото събрание на Съвета на Военно-революционния комитет сформирал се на 20 октомври, пристъпвва към най-интензивна дейност…»

Вечерта на същия ден ВРК насочил своите комисари в щаба на Петроградския военен окръг, но командващия окръга полковник Г. П. Полковников отказал да признае тяхното право да контролират дейността на щаба. На 22 октомври ВРК постановил, че

«никакви разпореждания по гарнизона, неподписани от Военно-революционния комитет са  недействителни».

Събраното в този ден Гарнизонно съвещание одобрило действията на ВРК.

Ръководен от болшевишката партия, той станал легален щаб на подготовка на въоръжено въстание на работници и войници в Петроград, а след това и ръководствата им.

В. И. Ленин лично ръководил Октомврийското въоръжено въстание и неговата подготовка.

На 12-14 септември Владимир Илич пише писмо до ЦК, ПК и МК РСДРП (б) «Болшевиките трябва да вземат властта» и писмо до ЦК РСДРП (б) «Марксизмът и въстанието», в които обосновава задачата по постановка на поредния ден на всестранна подготовка на въоръжено въстание.

«Въпросът е в това — четем ние в писмото «Болшевиките трябва да вземат властта», — че… на карта е поставено въоръжено въстание в Питер и Москва (с областите), завоюване на властта, свалянето на правителството…

Историята няма да ни прости, ако ние не вземем властта сега» (ПСС, т. 34, с. 240, 241).

По-нататък  Ленин излагал и развивал основните идеи на марксизма за въстание, като изкуство, формулира условия, осигуряващи неговия успех. Ленин призовавал на съсредоточаване на подготовка за въстание на цялот внимание и сили, предлагал примерен план на въстание в Петроград, който след това се конкретизирал, допълвал, уточнявало се в неговите писма и статии.

Н. К. Крупская, конспиративно посетила Владимир Илич в Хелсингфорс, в последствие си спомня, че Ленин бил целия погълнат от думите за въстание:

«Видно било, че говори за едно, а мисли за друго, за въстание, за това, как най-добре да се подготви».

За установяване на по-тесни връзки с ЦК на партията Ленин на 17 септември се преместил от Хелсингфорс във Виборг, а в статията «Кризата назря» (29 септември), анализирайки разстановката и съотношението на класовите сили в Русия и на международната арена, той направил извод, че кризата е назряла и сега главното е — избор на момента на встъпление. В тази статия и в писма в ЦК, МК, ПК и членовете на Съвета в Питер и Москва болшевиките Ленин призовавал да започнат въстанието, не дочаквайки конгреса на Съветите.

В началото на октомври нелегално Ленин се върнал в Петроград, където възглавил непосредствената подготовка на въоръженото въстание. След като на 10 октомври ЦК приема резолюция за въоръжено въстание, подтвърдено след това на разширено заседание на ЦК на 16 октомври, Ленин вниквал във всеки детайл. На квартире М. И. Калинина он встречался с членами ЦК партии, на одной из конспиративных квартир беседовал с представителем большевиков Москвы О. А. Пятницким. На квартире машиниста Г. Ялавы беседовал с руководящими работниками партии и Военной организации при ЦК РСДРП(б) Ф. Э. Дзержинским, В. А. Антоновым-Овсеенко, Н. И. Подвойским и другими. Обсъждал се един въпрос — военно-техническата подготовка на въстанието. По задание на Ленин Ейно Рахя, свързан с ЦК, посещавал фабрики, заводи, казарми, информирал Ленина за настроенията на работници и войници.

В тези дни Ленин в своите писма опровергавал гледната точка на противниците на въстанието Зиновиев и Каменев, искал да се ускори вступлението, за да се опереди Временното правителство.

В ноща на 21 октомври в квартирата на работника Д. А. Павлов Ленин отново се срещнал с ръководителите на Военната организация, дал им съвети и указания по разстановка на боевите сили на революцията, подготовката на командирите от Червената гвардия, тактиката на въоръженото въстание.

Намирайки се в конспиративна квартира, Ленин непрекъснато следил за хода на събитията. В неговите статии и писма партията получавала ръководещи указания по всички въпроси от военната, политическа и организационна работа във връзка с въстанието. Он держал постоянную связь с членами партийного Военно-революционного центра по организации восстания, с созданным по его инициативе штабом восстания — Военно-революционным комитетом, Военной организацией.

На 24 октомври Ленин написал своето знаменито «Писмо до членовете на ЦК», искайки незабавно да се отиде до решителни действия за свалянето на Временното правителство и вземането на властта. Това страстно писмо създало прелом в настроенията на някои колебаещи се членове на ЦК и ВРК.

Вечерта на 24 октомври в съпровождение с Ейно Рахи Ленин извършил опасен път до Смолни и взел в свои ръце непосредственото ръководство на въстанието.

«Ленин е тук— писала А. М. Коллонтай, член на ЦК на партията— Ленин бе сред нас. Това ни даваше бодрост и увереност в победата. Ленин е спокоен. Ленин е твърд. И такава ясност и сила беше в разпоредбите, в неговите действия, каквато бива у много опитния капитан в буря. А бурята е невидима — буря на великата социалистическа революция…»

Спомените на Н. И. Подвойски, В. А. Антонов-Овсеенко, К. А. Мехоношин, А. С. Бубнов и други деятели, влизащи в полевия щаб на въстанието, дават представа за това, как Ленин е направлявал бойните действия на революционните сили.

От името на ЦК той непрекъснато изпраща на Подвойски  и другите дейци от ВРК кратки бележки: «Взета ли е централната телефонна станция и телеграфа?», «Завладени ли са мостовете и гарите?» Ленин питал: «Действително ли надежден човек се намира в еди кой си пункт?», «Еди коя си улица има сходно положение. Заета ли е?»

Как вожда на въстанието, писал А. С. Бубнов, Ленин «спокойно отчитал натрупаните обстоятелства и твърдо насочвал делото към победа».

В ноща на с 24 срещу 25 октомври, когато почти цялата столица била вече в ръцете на въстаналите, Ленин провел заседание ЦК, на които били заслушани съобщения за хода на въстанието, обсъжден бил въпроса за състава на новото Съветско правителство на Русия. Готвейки възвания, проектите на първите революционни декрети, Ленин продължавал да ръководи действията на ВРК по вземането на Зимния дворец и щаба на Петроградския военен окръг. Он торопил руководителей штурма Зимнего дворца.

В ленинските записки в полевия щаб на ВРК се съдържали конкретни указания по организация на щурма на Зимния дворец. Както свидетелства К. А. Мехоношин, Владимир Илич

«във всеки момент имал пълна, най-вярна представа за хода на борбата. Към него, както към центъра, постъпвали всички донесения от местата, той винаги навреме успявал да даде най-ценни и точни указания, своевременно забелязвал опасността в едно или друго място. Другарят Ленин бил настоящ главнокомандващ на всички въоръжени сили на Октомврийската революция».

Успешността и безкръвността на Октомврийското въстание са резултат от точен избор на Ленин на момента на встъпление и ленинското ръководство по подготовката и провеждането на решаващия щурм на буржоазния строй.

Тези и много други документи, факти, възпоминания свидетелстват, колко безоснователни са твърденията на Троцки, че в дните на Октомври той бил в Смолни един «на капитанския мостик» и че когато дошъл Ленин въстанието вече било в края си. Но опитите да се принизи ролята на вожда на Окомврийската революция са безуспешни, те се разобличават от неопровержими факти. Въпреки че реакционната буржоазна пропаганда в борбата с болшевизма въпреки очевидните факти упорно продължават да разпространяват митовете за решаващата роля на Л. Д. Троцки в Октомврийската революция.

Сега да се срем на това по-обстойно.

Ако разгледаме цялата дейност на партията на болшевиките от  момента на нейното създване до подготовката на трудещите се към свалянето на социалистическата революция (а именно такъв той и се явявал), то следва да признаем, че през цялото време Троцки бил в стана на враговете на ленинската партия, всячески пречейки на нейната работа.

Едва през август 1917 година Троцки е приет в редиците на болшевишката партия и затова естествено, той не е можел да приеме каквото и да е участие в изработването на курса на социалистическата революция и в борбата за неговото осъществяване. Обртно и след Февруари, до встъпването в партията на болшевиките, Троцки с позициите на своята пресловута теория «за перманентни революции» се опитвал да спре правилната стратегическа линия на партията, отхвърляйки ленинската установка на прерастване на буржоазно-демократичната революция в социалистическа.

Според «теорията» на Троцки, която той активно пропагандирал и в 1917 година, се отричала необходимосттаот цяла полоса преходни мерки за подготовка на огромната дребнобуржоазна маса трудещи се като социалистически преврат, а самата тази маса се определяла като реакционна сила, уж не способна да бъде съюзник на пролетариата в неговата борба за социалистическите цели. На пролетариата се давала авантюристичната идея да е самотен, без масови съюзници — от свалянето на царя пряко към социализма, получила израз в печално знаменитата троцкистка формула: «Без царя, а правителство на работниците». Главным и единственным союзником российского пролетариата он считал международный рабочий класс, который, по Троцкому, только и мог совершить социалистический переворот, а рабочие России должны были при этом выступить в роли вспомогательной силы, подталкивая пролетарскую революцию на Западе.

Както е известно, тези възгледи на Троцки пределно ясно се разкрили в периода на борба на партията за Бресткия мир.

Троцкистката концепция била разновидност на меншевизма, дребнобуржоазна идеология. Тя могла да причини огромна вреда на руското работническо движению на новия стратегически етап и затова Ленин го подложил на рязка критика.

На Петроградската общоградска конференция на болшевиките през април 1917 година той подчертавял:

«Троцкизмът — «без царя, а правителство работническо». Това не е вярно. Дребна буржоазия има, нея не може да я изхвърлиш» (ПСС, т. 31, с. 249).

На VII (Априлска) Всеруска конференция на РСДРП (б) Ленин еще един път обърнал внимание на опасността на троцкиските идеи прескачайки дребната буржоазия (виж. ПСС, т. 31, с. 363). Партията отхвърлила както дясноопортюнистичните възгледи на Каменев, така и «левия» опортюнизъм на Троцки, приемайки ленинския курс.

Но атаките на Троцки против болшевишката партия и нейната линияи в революцията продължавали. На конференцията на межрайонците (май 1917 година) с възражение против доклада на Ленин, направен на тази конференция, той утвърждавал че «болшевиките сасе  разболели». При этом дело представлялось таким образом, будто развитие революции подтвердило правоту не ленинской, а троцкистской теории, поскольку в первые месяцы после Февраля мелкая буржуазия «колебнулась» в сторону крупного капитала. Это была обычная для Троцкого позиция. Еще в мае 1917 года он высокомерно заявлял: «…я называться большевиком не могу», но уже в конце июля вместе с другими межрайонцами обратился с просьбой о принятии его в большевистскую партию.

VI конгрес на РСДРП (б) приел межрайонците, в това число и Троцки в болшевишките редици и го избрал в състава на ЦК РСДРП(б). В тази роля той изпълнявал редица задания, свързани с подготовката на Октомврийското въоръжено възстание. Но его неприятие ленинской концепции революции, большевистской стратегии и тактики продолжало выявляться по ряду вопросов, и прежде всего по такому кардинальному, как путь к овладению государственной властью.

От средата на септември 1917 г. Ленин искаl незабавно да се подготви и в подходящ момент да проведе въоръжено въстание от името и под знамето на Съветите, без обаче да свързва началото на въстанието с II Всеруски конгрес на Съветите, свикването на което многократно се отлагалo от есерския ЦИК и във всеки един момент е можел да бъде отложен.

Първо- ленинската постановка изключала отлагането на въстанието на дълъг срок, лишавала Временното правителство от възможността да се използва преноса на конгреса за подготовка на унищожаване вступленията на революционните сили.

Второ- това не позволявало на противника рано да узнае момента на начало на въстанието.

И трето- отстранявали се всякакви илюзии относно факта, че Конгресът на Съветите, чийто състав не бил известен, може просто да реши въпроса за властта с обикновено гласуване .

Близкото бъдеще показало цялата прозорливост на ленинската постановка на въпроса за въоръженото въстание.

Междувременно линията на чакане на Конгреса на Съветите, за забавяне на въстанието и прехвърляне на разрешаването на въпроса за властта на Втория всеруски конгрес на Съветите сеело опасни конституционни илюзии сред масите. Главен неин носител бил Троцкий. Являясь председателем Петроградского Совета, он в неоднократных публичных выступлениях заявлял, что вопрос о власти будет решен съездом.

«Аз — признавал той по-късно — настоявах Военно-революционния комитет да подготви момента на въстание към конгреса на Съветите».

Заявления от такъв род в момент, когато въстанието било поставено  на дневен ред, таили в себе си огромна опасност. Затова Ленин с най-решителен образ встъпил против такива настроения.

Особена остро ленинската критика на линията на Троцки станала в самото навечерие на  въстанието, когато обстановката в страната била напрегната до край и закъснението би било « подобно на смърт».

«Не трябва да чакаме Всеруския конгрес на Съветите, който Централния Изпълнителен Комитет може да отмени и до ноември— писал Ленин обръщайки се към болшевиките — делегатите на конгреса на Съветите на Северна област— не трябва да отлагаме, позволявайки на Керенски да доведе още корниловска войска» (ПСС, т. 34, с. 389).

Между другото Троцки, в противовес на ленинския курс, продължавал своята линия. На 24 октомври на заседание на болшевишката фракция  на II Всеруски конгрес на Съветите, когато въстанието фактически започнало, казал:

«Сега всичко зависи от конгреса… Единственното спасение е твърдата политика на конгреса… Властта може да премине мирно».

Отговаряйки на такъв род опасни илюзии, Ленин още един път подчертавал, че въпроса за властта се решава не с гласуване, не с конгреси (даже конгреси на Съветите), а с борба на масите, с тяхното въстание. И с цяла силай предупредил:

«Не трябва да чакаме!! Може да загубим всичко!!» (ПСС, т. 34, с. 435).

Пристигайки късно вечерта в щаба на въстанието — Смолни, Ленин окончателно преодолял тактиката на изчакване и дал на въстанието стремителен настъпателен характер. Благодарение на това утрото на 25 октомври въстанието се увенчало с блестяща победа. Опирайки се на нея, открития вечерта на 25 октомври II Всеруски конгрес на Съветите провъзгласил в страната Съветска власт.

Само благодарение на това, че партията под ръководството на своя вожд решително се борила с опортюнистическите отклонения от единствено верния курс на въстание (справяйки се в това число с противодействието на Троцки и неговите привърженици) и с цялата твърдост я провела в живота, победата на пролетариата през Октомври 1917 година била осигурена.

Окончание следует.

Подготовил В. Кожевников




Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: metaloobrabotka
Категория: Технологии
Прочетен: 1659658
Постинги: 2347
Коментари: 323
Гласове: 465
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031