Пепи Недева – служителка в Райфайзенбанк, изключи компютъра и побърза да се оправи за тръгване. Днес предстоеше фирменото коледно парти и тя се замисли, дали няма да закъснее. Нищо не вършеше през пръсти. Дори и в този ден, не приключи работа по-рано, както някои нейни колежки. Изчака голямата стрелка на часовника отсреща да покаже точно дванайсет, тогава се облече и тръгна. Беше червенокоса около трийсет и пет, с красиво триъгълно лице, бемка над устната и бадемови очи. С прическата, която предния ден фризьорът направи, изглеждаше още по-привлекателна. Тъкмо слезе по стълбите на улицата ( до централния вход се стигаше по десетина стъпала) и пред нея изникна Валери Димов, изпълнителен директор на ЗАД ДЗИ – Бургас. Неговата фирма заемаше съседна сграда, на калкан. Сякаш я следеше този човек, точно в осем я посрещаше на входа с: “ Добро утро, Недева! Хубав ден ви желая!“ А в седемнайсет часа след това я изпращаше с някой виц и покана за кафе. В началото жената смяташе, че са съвпадения, но с времето се убеди, че този мъж не се отказва, въпреки привидната му лекомисленост, продължаваше с ухажването.
– Недева, знаете ли какъв виц прочетох днес? – въпросът не я изненада, както първите капки дъжд не можеха да учудят, никой носещ чадър.
Четиридесетте не му личаха на свежото и красиво лице. А добре оформеното тяло, издаваха всекидневни фитнес тренировки. Пепи случайно разбра от колежки, че е разведен и няма в момента човек до себе си.
– Кажете, Димов – деловото обръщение не издаваше симпатиите й. – Какво ли ще правя без вашите вицове – разговаряше свободно с него, без никакво притеснение.
– „Попитали един мъж ако види жена в гръб, може ли да познае дали това е неговата жена или не.
– Винаги и без грешка – отговорил той.
– По какво ?
– Ами аз мойта само като я видя и почвам да се ядосвам…“
Пепи се разсмя искрено.
– Значи винаги го ядосва, дори и в гръб. Ха-ха! – нейният смях беше звучен, заразителен и откриваше две редици бели и равни зъби. – “Този човек успява да ме усмихне винаги, дори когато съм напрегната до пръсване.”- помисли си жената.
– Едно кафенце ще пийнем ли някой път?
– Знаете, че не пия кафе. А и не желая, да давам повод на дългите езици. Разбрах, че ще празнувате заедно с нас коледното парти. Значи ще се видим там!
– Ще се видим, а може и да потанцуваме един блус заедно?! – Валери я стрелна с поглед и усмивката прикри напрежението му. – Нали така?
– Ха-ха! Защо не! По Коледа нали стават чудеса, а за някой може да се случат и преди това – продължи да се подсмихва, а в очите й се прокрадна дяволито пламъче. -Чао до партито, Димов.
– До партито, Недева..
Пантите изскърцаха силно, докато Пепи отваряше двукрилния гардероб. “Трябва да кажа на Чочо да ги смаже, най-после. Все време няма.” Хвана закачалката с новата рокля и понечи да я изкара. В този момент, панталонът на мъжа й се закачи и измъкна. Тя остави своята дреха на фотьойла, за да оправи гънките му. Нещо издуваше джоба.”Какво ли е забравил вътре?” – полюбопитства жената. Бръкна и измъкна писмо в плик, сгънат на две. Погледна, че с женския почерк са изписани името и служебния адрес на съпруга й. Извади листа и зачете. „Мили мой, Стойчо, любов моя. Знам, че не бива да ти пиша, но аз съм старомоден човек, въпреки трийсетте ми години. Надявам се, да не ми се разсърдиш, но някак ми е трудно да ти кажа това в очите. А така е по-лесно. Обичам те, обичам те, обичам те…. Мога да повтарям още безброй пъти тази дума. Няма да ми омръзне, защото чувството, което е в душата ми, напира да излезе. Не може да търпи повече тази отчайваща ситуация. Всяка вечер и всяка сутрин, лягам и ставам до моя съпруг, но в мислите си съм с теб. Никога, никого не съм обичала с цялото си сърце така, както теб, моя любов. Ти си слънцето, вятъра, деня и нощта. Ти си всичко за мен. Копнея за мига, в който отново ще ме вземеш в прегръдките си, а аз ще се сгуша като голо птиче. Копнея за горещите целувки, които топлят все още душата ми. Копнея за страстта, с която ме обладаваш и още, и още. Тази страст държи възбудата в ума ми и този спомен ми е достатъчен. Не, не ми е достатъчен, само когато теб те няма. Искам те отново, до мен, в мен, с мен. Всяка секунда, всяка минута, всеки час. Докато съм жива. Знам, че никога няма да оставиш жена си, но аз мога да ти дам много повече. Мога да те накарам да летиш като горд орел във висините. Целувам те. Хиляда пъти по сто. Не, милион пъти по сто и ще чакам да ме прегърнеш в най-скоро време. С цялата обич на Земята: твоята единствена и неповторима Ива!!!!! { }” Пепи беше пребледняла, ръцете й трепереха. Държеше писмото, а мислите се опитваха да изхвръкнат от нейната глава: “ЗНАЧИ ЗАТОВА БИЛ ТОЛКОВА ЗАЕТ, МИЛИЯТ СТОЙЧО, ЛЮБОВТА НА ЖИВОТА НА ИВА!” Много пъти беше подозирала съпругът си в извънбрачни връзки, но това беше удар в корема. Силен, брутален и подъл.” Какво да правя? Боже, господи, моля те, помогни!” Неведоми са пътищата божии. В този момент спасителния пояс се оказа нейната дъщеря.
– Мамо, може ли да ти разкажа урока по Човекът и общество, че утре ще ме изпитват? – слабо кестеняво момиче с две плитки до раменете, говореше зад гърба й бързо, без да си поема въздух.
Жената, щом чу, любимия глас се съвзе на момента. Побърза да прибере писмото в плика. Прегъна го, както беше преди и го мушна в джоба на панталона.
– Може, миличка, аз ще се гримирам, а ти разказвай – обърна се към нея, след това я прегърна и целуна.
– Мамо, какво има?
Децата винаги усещат възрастните, колкото и да се опитват да ги заблудят.
– Няма нищо, Сиянке. Просто отвътре ми дойде, да ти кажа, колко много те обичам – последва нова целувка. – А сега разказвай, аз ще слушам.
Дъщерята тръсна глава, при което плитките се заиграха като палави змийчета и започна.
– Хан Тервел е син на хан Аспарух. Той бил велик владетел, който управлявал България от 700 – 721 година. Умел в боя и хитър в преговорите, успял да сключи търговски договор с Византия през 716 година. Помогнал на византийския император Юстиниян II, да се върне на престола. Заради това получил от него като подарък областта Загоре и титлата „кесар“. Най-значима е победата му над арабите при Константинопол през 717 година…
Думите на Сиянка, сякаш отекваха в главата на Пепи. “…хитър в преговорите…” Дочуваше плавната реч на дъщеря си, но нейните мисли бяха насочени в съвсем друга посока. “Точно това трябва да направя и аз. Да бъда хитра и да му го върна тъпкано.”
Ресторант “Лазур” беше просторен, с правоъгълна форма, в изискан класически стил – комбинация от дърво, тухла и кожа. Едната половина се заемаше от широки сепарета, с окачени над тях абстрактни картини, които никой не разбираше какво значеха. Другата – имаше един ред дълги маси със столове около тях в близост до панорамни прозорци. На тавана висяха три големи кристални полилеи, които за случая бяха украсени с разноцветни гирлянди. А на стъклата – бели снежинки и надпис Ч Н Г 2016. В ъгъла, до самия дансинг, стърчеше богато украсена с играчки изкуствена елха. По всичко личеше, че скоро ще дойде Нова година.
Диджеят в дъното на ресторанта със слушалки на ушите, забавляваше гостите с най-добрите музикални парчета на годината, но по-късно, в разгара на купона, щеше да пусне народни хора, чалга и блусове. Както се казва, за всекго по нещо.
– А сега с най-горещото парче на 2016, което оглави музикалните класации и звучи по всички денс сцени „I Never Felt So Rigth“ на Ben Delay – мъжът говореше бързо по микрофона, на фона на песента.
На дансинга се поклащаха в такт около петнайсеттина души. Забравили всекидневните грижи, припомняйки младостта и подкрепящи куража си с нужното количество алкохол. Най-добре от всички изглеждаше Пепи. Беше оставила проблема вкъщи и се забавлявяше от душа. След като реши как да продължи, животът отново придоби разумни очертания. Танцуваше грациозно и предизвикателно, а ритъмът вибрираше по нейната кожа. Дългата черна рокля от кадифе, подчертаваше формите на тялото й, а голия гръб и изрязаното деколте, стимулираха мъжкото въобръжение към по-смели фантазии.. За акцент беше подбрала златисти колие и обувки с висок ток.След няколко часа, когато повечето позагубиха центъра на равновесие и купонът премина връхната точка, микрофонът се извиси отново над цялата шумотевица.
– През 1984 година легендарната група Scorpions изпя парчето „Still Loving You“ ( “Все още те обичам”) от албума “Love At First Sting”. И оттогава до днес това е най-слушаната им песен – диджеят свърши представянето, усили музиката и продължи да прослушва някакъв диск.
– Недева, може ли един танц? – Валери беше много елегантен във вталения си тъмносин костюм с декорация на джобовете.
– Естествено, Димов. Вие и без това няма да се откажете, докато не го получите.
Прегърна жената през кръста и те се отдадоха на блуса. Изглеждаха хубава двойка.
– Човек не бива да се отказва от своята мечта, само защото е твърде голяма. Нали така?
– Ха-ха, доста изискан ухажьор сте. Сигурно много жени са чували тези думи? – Пепи подхвърли непринудено въпроса, който живо я интересуваше.
– Аз не тичам в много посоки, за да търся щастието. Към него води само един път – подкрепи думите си с поглед вперен в нея.
– Въй! Вече станах богоравна. Аз съм пътя, истината и живота. Само дето няма, кой да ме последва – усмивката на слизаше от лицето й.
– Не бъдете толкова сигурна, Недева. Никога не казвайте никога! Знае ли човек? Нали така? – песента свърши, но те продължаваха да говорят. – Искате ли да се поразходим, без това купонът вече е към своя край?
– Защо не! Кафе не пия, но обичам разходките.
След малко незабелязани от никого, те се измъкнаха навън. Уличните лампи бяха оцъклили неонови очи в очакване на първия сняг. Пепи се загърна в черната си пелерина, пронизана от зимния студ. Вървяха бавно, без да бързат към градския парк. Нямаше жива душа, която да ги притеснява. Тишината действаше успокояващо, след оглушителната музика на празненството.
– Недева, отдавна мечтая за този ден…
– Наричай ме, Пепи.
– А ти мен, Валери – съвсем непринудено забравиха официалностите – Пепи, знаеш, може би, че съм разведен. Отдавна искам да споделя моите чувства пред теб. Няма друга жена в живота ми. Искам само теб и никоя друга.
Двамата бяха спрели край една лампа и на сребристите отблясъци, нейното лице изглеждаше още по-красиво. В този момент заваляха едри снежинки, първият сняг за тази зима. Една снежинка докосна миглите на жената и се разтопи.
– Снежинка кацна на твоите ресници и заспа … – мъжът рецитираше с патос, после протегна ръка и избърса капчицата, в която се превърна снежното кристалче.
“Какъв романтичен човек!” – тази мисъл беше първото, което й дойде наум. Тя хвана ръката му, а Валери окуражен от този жест я прегърна с другата и целуна. Беше дълга целувка – очаквана и желана. Снежинките проблясваха, докато падаха върху тях, а неоновата светлина на лампата ги обгърна като прозрачен похлупак на преспапие.
– Обичам те, Пепи! Искам този миг никога да не свършва.
– Ех, Валери, наистина е хубаво. Чувствам се отново като на седемнайсет – тя потъваше в неговите дълбоки и сини очи.
В този момент нейният телефон запя „Истина“ на Милена Славова. Жената се стресна и бързо се обади.
– Ало – прозвуча напрегнат гласа на Пепи.
– Мамо, къде си? – дъщеря й в типичният си стил, изстреля въпроса.
– На път съм, какво има, коте?
– Ами, забравих да ти кажа, че имам домашна по математика. Аз май реших задачата, но все пак да хвърлиш един поглед. Ще се върнеш ли скоро?
– Добре, а баща ти не може ли да я види?
– Татко заспа на дивана, докато гледаше телевизор и го завих.
– След малко ще си дойда, а ти си оправяй леглото за лягане. До скоро.
Милата картина на дома изплува пред нея и някакво гузно червейче се загнезди в душата.
– Виж, Валери, аз съм семейна жена, имам хора, които ме обичат и които се нуждаят от мен. Може би това беше грешка. Не бива да очакваш нещо от мен. Мога единствено да ти предложа приятелство. Знам, че за теб това няма да е достатъчно.
– Стига ми и приятелство, само да бъда край теб. Нали така? – хвана се като удавник за сламка мъжът.
После тръгнаха да се прибират. Снегът, който се усили, бързо заличаваше следите им.
Повече от месец след това, на четвърти февруари, Пепи и Валери стояха на маса в малко кафене зад Операта. Вече се срещаха за пети път – все там, заради близостта до работното място.
– Знам, че днес имаш рожден ден. Искам да ти подаря нещо скромно за спомен.
Той постави пред нея пластмасова кутийка. Жената я отвори нетърпеливо и се усмихна щом видя съдържанието. Малко златно слонче с вирнато хоботче. Рядко непознат би могъл да избере подходящ подарък, но имаше нещо трогателно и нежно в тази малка фигурка, която би разчувствала всеки.
– Въй! Много мило, от твоя страна, Валери. А как разбра, че имам рожден ден?
– Ами, Пепи, сега са модерни времена. Нали има фейсбук, не беше никак трудно. Нали така? Един виц по този повод? – след като видя нейното одобрително кимване продължи – “Млад мъж искал да купи подарък за рождения ден на новата си приятелка, но тъй като излизали съвсем отскоро, дълго се колебал и решил, че чифт ръкавици носят най-подходящото послание: романтичен и не твърде интимен подарък. Заедно със сестрата на любимата си той отишъл в най-посещавания магазин за дамска мода и купил чифт бели ръкавици. Момичето купило боксерки за себе си. По време на опаковането обаче, продавачката се объркала и разменила двете покупки. Без да провери съдържанието на пакета, младият мъж го изпратил на любимата си заедно със следната бележка:
– Избрах това, защото забелязах, че не носиш нищо, когато излизаме вечер. Аз лично харесах едни по-дълги, с копчета, но понеже сестра ти носеше къси, се убедих, че се свалят по-лесно. Цветът е малко деликатен, но не се притеснявай – продавачката ми показа своите, които носела от 3 седмици – бяха съвсем леко зацапани. Помолих я да ми покаже как й стоят твоите и установих, че са наистина страхотни. Бих искал да присъствам, когато ги слагаш за пръв път, но нямам съмнения, че доста други ръце ще ги докоснат, преди да успея да те видя отново. Когато ги сваляш, не забравяй да подухаш малко в тях, защото ще са леко овлажнели от носенето. Помисли си само, колко хиляди пъти ще ги целуна през предстоящата година!!!
С много любов!!!
P.S. Най-новата мода била да се носят леко подгънати – така, че част от вълната да се вижда.”
Жената не се сдържа и се засмя от все сърце. Няколко посетители любопитно загледаха към тях и те се усмихваха, без да разбират повода.
– Въй, Валери, няма друг човек, който винаги да ме разсмива. Определено си сбъркал професията. Ако беше станал актьор, сигурно вече щеше да си много известен.
– Ами, това ми беше мечтата. Да уча във НАТФИЗ, но за баща ми актьорите бяха “зевзеци, които целуват хорските задници”. Така е трябвало да стане, защото ако бях станал актьор, никога не бих те срещнал.Нали така?
– Хм, никога не казвай никога! Откъде ли съм чувала тези думи? – тя се усмихна.
– Ами, това беше моя реплика. Нали така? – мъжът също се засмя на нейното остроумие.
След няколко дни, докато правеше вкъщи сарми, от телефона се чу дрезгавия глас на Милена Славова .
– Чочо, виж кой ме търси?
– Ало, бабо – съпругът й отговoри – сега не може да ти се обади. Прави сарми, като свърши ще ти позвъни.
Стойчо пусна смартфона обратно в чантата, но в този момент нещо закачено на нейния ключодържател, привлече вниманието му.
– Пепо, какво е това? – стискаше слончето в ръка.
– Подарък за рождения ми ден. Харесва ли ти?
– От кого? – мъжът й се направи, че не чува въпроса.
– Валери ми го подари. Много мил, приятелски жест от негова страна.
– И откога сте приятели, че да ти прави такива подаръци – Стойчо постепенно повишаваше децибелите.
– Ти ревнуваш ли? Няколко пъти сме сядали на кафето зад Операта.
– Предполагам, случайно – зачервеният съпруг не прикриваше гнева си.
– Просто кафе… – Пепи не можа да довърши.
– Знам ги аз тези кафета. Днес кафе, утре – насаме… Повече не искам да чувам, че си сядала или лягала някъде с него. Разбрахме ли се? – една вена на челото му се беше издула до пръсване.
– Добре, Чочо, не биваше да го правя – тя наведе поглед надолу, за да скрие навлажнелите си очи.
Дните на Недева се занизаха скучни и монотонни. Вече нямаше ежедневни вицове, само леко кимване за поздрав. Прибираше се вкъщи веднага след работа. Готвеше, чистеше, помагаше в уроците на Сияна. После слагаше вечерята, приготвена с много старание. След това отсервираше, измиваше съдовете и ако нямаше нищо интересно по телевизията, си лягаше. Идеалната домакиня и съпруга. Мъжът й забеляза промяната. В началото това му харесваше, но с времето забеляза, как погледът й помръква, нямаше вече смях, нямаше закачки. Вкъщи се настани тъгата. Всичките му опити да върне миналите щастливи дни, удряха на камък. Тя се чувстваше като в капан за наивници, от който нямаше измъкване. Нищо не убива духа така, както чувството за безнадеждност. Сякаш това не беше онази слънчева жена, а нейна бледа сянка.
Шест месеца след злополучния разговор за златното слонче, двамата съпрузи стояха на масата в кухнята. Тъкмо бяха приключили с вечерята и Стойчо започна.
– Това не може да просължава повече така. Пепо, погледни ме в очите! Искам си жената, която обичам. Тази, около която има смях, закачки и времето минава неусетно. Искам отново да се чувстваш свободна и щастлива. Няма да те питам къде и с кого си била. Всеки ще прави каквото желае, но за да запазим доверието помежду си, не трябва да имаме никакви тайни. Ако единият реши да бъде с някого, просто сготвя мусака и казва: “Имаш ядене във фурната!” Така и двамата ще бъдем спокойни
– Ха-ха! – най-после се чу звънкия смях на жена му. – Как пък измисли тази мусака?
– Защото и двамата можем да я готвим, освен това не я обичаме много, така че може би ще избягваме да я готвим по-често.
– Е, добре! Нека опитаме! Ще видим, може пък да ни хареса? – тя подхвърли шеговито.
След седмица Пепи каза на мъжа си, че е наготвила мусака за два дни. Заминаха с колата на Валери за хижа „Бунтовна“ в Средна гора. Пристигнаха следобед, като единствено черния път от село Кръстевич до хижата, малко ги позабави. Щом спряха на площадката пред сградата, пред тях се разтсла като на длан вълшебна гледка – цялата долина на юг от Средна гора, както и язовир Пясъчник.
Настаниха се в стая за двама със санитарен възел. Единствено липсваше телевизор (за какво ли им беше?), за да не се различава от хотел. Щом дръпнаха щорите, през прозореца се откри невероятната красота на величествена дъбова гора, която сякаш ги подканяше. След като се освежиха, взеха лека постелка, раница със суха храна и бутилка вино – всичко необходимо за един чудесен пикник.
В гората беше прохладно, ухаеше на сено, горски цветя и билки. Повървяха малко и стигнаха до малка полянка. Там решиха да останат, После в приятен разговор, с шеги и закачки, хапнаха и изпиха виното. Спокойствието на природата и алкохолът в кръвта ги предразположи към интимност. Седяха на постелката, един срещу друг.
– Пепи, беше ми много трудно през всичките тези месеци – докато й говореше, преплете своите пръсти в нейните. – Хем заради моя подарък, който ти донесе толкова неприятности в семейството, хем и защото не можех да говоря с теб. Нали така?
– Въй, колко вицове пропуснах за това време – усмихна се жената. – И ти ми липсваше.
После пусна неговата ръка и нежно погали лицето му.
– Обичам те, Пепи!
– И аз те обичам, Валери!
Повече не беше нужно да говорят. Най-силните чувства не търпят много думи, една е нужна само, но казана на място. Вкопчиха се един в друг и започнаха да се целуват без да спират. Ръцете им треперещи от вълнение и страст, бързаха да свалят чуждото бреме. След малко, освободени от белезите на цивилизацията, се потопиха в магията на опиянението, отдадени на ритъма на най-древния танц – танца на любовта. Няма непреодолими прегради за онова, което душите желаят, както и сила, която да ги раздели. Започна да се смрачава и аленото слънце се скри зад короните на дърветата. Луната се показа и очарована от тази картина, разпусна сребристи къдрици над тях, сякаш за да направи мига още по-красив и неповторим.
Странно е като се замисли човек, как едно обикновено ястие – от картофи и кайма, може да извика такива дълбоки чувства и да остави незаличими спомени завинаги. А вие, драги ми, читателю, обичате ли мусака?