- Дядо Ваньо, хайде да ми плочетеш пликазка! – малката Ани молеше дядо си.
- Ще ти прочета, бе дядо. Как няма да ти прочета? Докато мама се върне ще сме я прочели.
- Ама, искам за пингвинчето ... – момиченцето сочеше пъстрата книжка, която беше донесла от вкъщи.
Старецът се съгласи, намести очилата на носа си и започна.
- “Майката от вида императорски пингвин снесе едно яйце в края на май. После бащата започна да го топли. Докато се измъти, живееше царски в една гънка на неговия корем. Когато се появи на бял свят, покрито със светлосив пух с матов оттенък, бе доста грозно създание, откъдето и да го погледнеш. В началото родителите му се чудеха дали някой не е сменил яйцето. После се примириха и накрая го заобичаха. Нарекоха го Пухи. А пингвинчето въпреки своята външност, не можеше да не бъде харесано. Беше палаво, но доста умно. Неговото любопитство не знаеше граници и все се щураше насам-натам, за да научи нещо ново.
След няколко месеца бащата и майката започнаха да го оставят и да влизат за по-дълго в океана за храна. Пухи и неговите връстници от детската градина, трябваше да остават под грижите на един доста стар пингвин, който често задрямваше. А клюмнеше ли главата му, малките тръгваха да скитат и се връщаха чак след часове.
Веднъж, докато пътешестваха край бреговете на острова нашето пингвинче забеляза ято птици, които се спускаха от небето и кълвяха чужди яйца. Пухи без да се замисли се хвърли към най-близкото гнездо и прогони няколко морелетника. В този миг се завърнаха родителите буревестници. Те прогониха натрапниците, кацнаха до пингвинчето, махнаха няколко пъти с крила за благодарност. После майката казаха:
- О, мило дете, ти спаси най-голямо ни богатстео – нашата бъдеща рожба. Ние никога не забравяме стореното добро. Един ден ще ти помогнем, ако си изпаднало в беда. Вземи това перце и щом го потъркаш, ние веднага ще долетим при теб.
Така минавали дните на острова. Веднъж любопитството на Пухи не го накарало да заплува навътре, за да види, какво има зад хоризонта. Двамата му приятели последвали пингвинчето. Влезли доста навътре и островът се изгубил от поглед. В този момент една косатка изскочила от дълбините и подхвърлила единия приятел на пингвинчето във въздуха като топка. После повторила още веднъж и с другия другар. Пухи не се уплашил. Измъкнал перото на буревестника, което пазел в коремната си гънка. Потъркал го и в този миг долетели двойката буревестници. Те яростно се спуснали върху косатката и започнали да кълват очите ѝ. А тя изненадана от тази неочаквана атака, изоставила играчките си и побягнала. После птиците показали пътя към вкъщи и летели с тях, докато не стигнали до острова. Пингвинчетата щастливи се хвърлили в обятията на майките си и обещали никога повече да не бягат от дома.
- Ехаааа – радваше се момиченцето и пляскаше с ръце. – Искам и аз някой ден, да спася яйце на буревестник.
- Ще спасиш, Ани. Щом човек иска нещо, то винаги се случва. Дано само не срещаш косатки...
На вратата се звънна и дядото отиде да отвори.
- Татко, извинявай, че закъснях – майката на Ането дойде точно навреме.
- А, не си закъсняла. Тъкмо приключих приказката.
Майка и дъщеря хванати за ръце, тръгнаха да слизат по стълбите. В другата ръка момиченцето носеше книжката си за пингвинчето. Старецът ги гледа, докато не завиха на следващата площадка. После отиде да си полегне на леглото. Доста се уморяваше от тези срещи, но нито веднъж не се оплака. Напоследък имаше главоболие. Почти нищо не виждаше от няколко месеца, а се страхуваше от операцията, която му предлагаха хирурзите. Пазеше това в тайна от близките си. Защо да ги занимава? Те имаха достатъчно свои проблеми за решаване.
Вкъщи Ането каза на майка си:
- Мамо, ти и тате също ми четете от тази пликазка за пингвинчето. Ама на дядо Ваньо пликазката е най-хубава.
- Така е, защото дядо ти има голяма фантазия.
- Фантазия ли? Какво е това? – момиченцето погледна майка си учудено с умните си и красиви очи.
- Оффф, хайде да ме оставиш сега, че трябва да пусна пералнята.
Ането се прибра в стаята си и не спираше да мисли какво ли ще е това нещо фантазията.