Учениците от трети "В" клас бяха притихнали от увлекателната лекция на господин Захариев.
- Сърцето като помпа изтласква кръвта и спомага за нейното движение през цялото тяло - учителят използваше макет на сърце, за да онагледи своите думи.
В този миг врата се отвори и в стаята влязоха двама ученици. Единият - рижав и набит, с окапана от кетчуп блуза и преполовен хамбургер в ръка. Другият - къдрав очилатко, спретнат и без никаква забележка по себе си.
- Извинете, господине, може ли да останем? - изцапаният се обади.
- О-о-о! Виж какво ми е довял вятъра. Вие защо сега идвате?
- Ходихме със Стоян за хамбургери, но имаше опашка и закъсняхме.
- Иван го накара, точно щом удари звънеца - обади се от първия чин пълничко момиченце.
- Мълчи, ма. Тебе кой те пита? - сопна ѝ се той.
- О-хо! Много си докачлив. Твоя трябва да е последната дума. А защо Стоян не си купи нищо?
- Ами, той... такова...не му стигнаха пет стотинки - в този момент очилаткото наведе засрамен глава. - Леля Мичи вика: "Така като ма гледаш да ти приличам на банка. Майка ти не знае ли, кое колко струва?"
Целият клас започна да се кикоти.
- Тишина, моля! Ти защо не услужи на Стоян? Нямаше ли? - учителят продължаваше да го върти на шиш.
- Имах, господине. Ама ... той не ме помоли. - Иван усещаше, че е време да си затваря устата.
- Мдаа. Да помогнеш на другар понякога може да е много лесно, друг път дяволски трудно. Иска се просто добро и отзивчиво сърце. Сядайте на местата си! - учителят говореше като гледаше двете момчета. - Ученици, сърцето е малко като обем, колкото свит юмрук, но може да побере, толкова много - надежди, мечти, спомени, но най-вече доброта. Не знам един ден дали ще се сетите нещо за днешния урок, но ако ви направят добро, със сигурност сърцето ще го помни.
Звънецът прекъсна думите му и той посочи вратата на класа.
- Стояне, остани за малко! Другият път, ученици, ще направим тест върху органи на човешкото тяло.
Вече никой не го слушаше. Учителят изчака всички да излязат навън. Взе дневника и макета на сърцето в една ръка, а другата протегна към момчето.
- Заповядай! Купи си закуска! - и пъхна в дланта му монета.
- Моля ви, се господине, не искам да ги взема! Без това станах за смях - бузите на момчето пламнаха от притеснение.
- Не се срамувай, Стояне! Те трябва да се засрамят и следващия път никой няма да откаже, да услужи на другар.
- Господин Захариев, но това не са пет стотинки, а цял лев.
- Не се бой, млади човече! Всичко на този свят се връща някой ден.
После излезе от учебната стая. Беше висок едър мъж с все още красиво лице, въпреки побелялата коса и многобройните бръчки. Вървеше между учениците бавно и напето, като генерал пред своята армия.
Няколко дни преди Коледа улиците гъмжаха от хора. Необичайно топлото за сезона време правеше следобедната разходка толкова приятна. Живачният термометър показваше 17 °С. Някои от минувачите бързаха да купят закъснели коледни подаръци, а други просто вървяха безцелно. По една от централните улици на града, която излизаше точно на площада, пристъпваше с умерена крачка млад мъж с очила и къдрава коса. Не изглеждаше да е тръгнал да пазарува, но и нямаше вид на човек, който се разхожда. Щяом се изравни с контейнерите на тротоара, се загледа в някакъв дрипав бездомник, ровещ с клечка боклука. Беше старец с протрито мръсно палто, скъсани обувки, чорлава мазна коса и рошава брада.
- Господин Захариев, какво правите с боклука? - къдравият младеж се беше спрял до него и наместваше очилата си.
- Какво правя ли, млади човече? Търся младостта си. А вие как така се унижавате да говорите с един просяк?
- Аз съм Стоян. Бях ваш ученик, помните ли ме?
Старецът изпусна пръчката и и сълзите закапаха по брадата му. Нямаше и помен от някогашната горда осанка. Само очите май бяха същите - топли и добри.
- Стоянчо, много си пораснал момчето ми. Не съм те виждал от доста време. С какво се занимаваш? - любопитството надделя над мъката му.
- Ами, учител съм като вас. А как стигнахте до тука, господин Захариев?
- С едно важно уточнение - бивш учител. Как стигнах ли? Това е дълга история, но ако не бързаш, мога да ти я разкажа.
Младежът кимна към близката пицария и те се отбиха там. Имаше няколко изкарани отвън маси и столове. Без да се замисли, купи цяла пица и два айряна. Покани стареца да хапне, но той отказа.
- Моля те, момчето ми. Не е заради яденето, просто да си поговоря човешки с някого. Вече никой не ми обръща внимание.
- Аз съм гладен и ви каня да споделите с мен тази пица. А имам и да ви връщам.
- Какво ще ми връщаш? - бившият учител се втренчи в Стоян.
- Преди години не ми достигаха пет стотинки за закуска, а вие ми дадохте цяло левче, помните ли? Така и не успях да ги върна.
- За съжаление не си спомням, то едно ли, две ли неща, не минаха през главата ми. Значи сега е дошъл момента, да се връщат борчовете?
- Е, така или иначе, заповядайте - младежът посочи с жест пицата.
Човекът плахо взе едно парче и отхапа като примижа. Ръцете му бяха мръсни, с големи нокти и кал под тях. След първата хапка задъвка по-бързо и гълташе пицата на едри залъци. Младежът взе едно парче, отхапа едва-едва, колкото да се каже, че е опитал. Настана няколко минутно мълчание. После Стоян му разказа за живота си и накрая добави:
- Господин Захариев, да знаете, че заради вас и онези пет стотинки избрах тази професия.
Старият учител спря да дъвче, но устата му беше пълна с храна. Най-после преглътна с насълзени очи и каза:
- Това е толкова мило. През последните години не съм чул нито една добра дума за себе си - и продължи да говори, говори, говори...
Разказът му беше точна картина на прехода в България: от измамените надежди, през ненаказаните престъпления и до горчилката от добрината.
- Най-много съжалявам за своята наивност. Тя ме доведе до тук. Заради нея дадох парите на телефонните измамници, вкарах жена си в гроба, останах без жилище и пенсия. А после не издържах на подигравките на един келеш ( с баща заместник областен управител). Опънах му два шамара, както си знам...И оттогава все надолу. Дисциплинарно уволнение и невъзможност да намеря каквато и да е работа. Това е крайния резултат: скитник без семейство и дъщеря, която не иска да чуе за мен.
След като спря да говори, отново се протегна за ново парче пица.
- Ох, не помня от кога не съм ял толкова много! Отдавна не беше ми се случвало.
- А къде живеете в момента? - Стоян отклони темата.
- Спя в една полусъборена и изоставена къща, но това не е живот. Просто я карам ден за ден. Дано скоро дойде краят, че да се свърши всичко веднъж завинаги.
- Чакайте, чакайте. Не всичко е свършило. Аз имам приятел в НОИ, мисля че ще се уреди въпросът с пенсията. Все ще се намерят добри хора, които ще помогнат да съберем сумата за недостигащия стаж. А за жилището не се притеснявайте. На село имам стара къща, може да се настаните там на първо време. Но празниците ще посрещнем заедно в моя дом.
Изведнъж старческото лице почервеня, брадичката му се разтрепери и сълзите рукнаха отведнъж.
- Ккаквооо? Как така? Това е толкова много. Не мога да ви върна жеста по никакъв начин...
- Не се притеснявайте, господин Захариев. Всичко на този свят се връща, а вие вече сте го уредили.
Хората, които минаваха край пицарията, бяха озадачени от странната гледка. Младият мъж се усмихваше, а старецът плачеше и бършеше с ръкава на палтото си сълзите. След като привършиха с вечерята, станаха да се прибират. Вървяха бавно и продължаваха да си говорят.
Вече се смрачи и уличните лампи светнаха. Изведнъж старецът се наведе и взе от земята една монета. Избърса я от калта и на луминисцентната светлина блеснаха пет стотинки.
- Виж, какво намерих... - протегна длан и показа монетата на младежа.
- Намерил си това, което си изгубил.
Наближаваше Коледа - най-светлият християнски празник и всеки човек би трябвало да намери своите пет стотинки, така както старецът и Стоян.