Джипът най-после спря. Войниците се взираха в мрака, но освен някакви силуети на сгради нищо друго не различаваха. Фаровете осветиха портала на военен обект и караулния войник на пост. Той се приближи към автомобила и размени няколко думи с началника. След няколко минути бариерата се вдигна и командирската кола бавно потегли. Другите машини тръгнаха след нея, една след друга без да нарушават реда. Докато преминаваха входа, на неоновата светлина на уличните лампи прочетоха надписа „Военен полигон - Ново село.” Майор Великов слезе от джипа, пристегна колана, понамести шапката си и извика:
- Батальон, строй се! Батальон, равнис-с-с! Батальон, мирно! - офицери, старшини и войници с бързи и оттренирани движения изпълняваха командите. Всички като един общ организъм. Тъмнината не им пречеше по никакъв начин. - Намираме се във военен полигон - Ново село. Тук ще се проведат стрелби с автомат «Калашников» пред Генералния щаб. Излишно е да казвам, че искам всеки да даде максимума от себе си. За да представим батальона по най-достойния начин. А сега раздайте провизиите и нека всички да закусят! - а мислено продължи „...... за да може повече да не се мусят.” Докато Великов разясняваше задачите стана светло и сградите изплуваха от мрака.
Полигонът бе модерен военен обект - по всички правила на НАТО. С няколко стрелбища - за пехота, за артилерия и за танкове. Имаше вишки за наблюдение, сервизни и спални помещения за поддържащите полигона войници. А така също тренировъчно игрище за физически упражнения. Свързочниците бяха щастливи, че отърваха кондиционните занимания, защото там се чувстваха най-слабо подготвени.
Закуската приключи бързо и личният състав започна проверка на оръжието. Добрата новина бе, че снеговалежът най-накрая спря и вятърът - утихна, лошата - студът закова термометъра на -11° С. Тишината се настани за малко тук, а слънцето любопитно надничаше зад хълма, за да позяпа тези игри на възрастните.
Свързочният батальон строен по роти на пехотинското стрелбище, очакваше заповеди. Майор Великов погледна към вишката с наблюдаващите и като разпозна генерал-лейтенант Злати Златев се поуспокои. Преди две години случайността ги събра, при една лека катастрофа с генералската колата край Кранево. Батальонният командир се притече на помощ и лично откара Златев до Сливенската военна болница. Сега вярваше, че може да разчита на неговата подкрепа и за учението, и за молбата, която подаде за преместване в Софийски гарнизон. Смяташе, че границите на Кранево вече са твърде тесни за неговия талант и командирски умения.
Стрелбите започнаха вяло и неточно. Мишените се оказаха трудни за улучване. Да поразиш цел на 500 метра с човешки ръст се изискваше тренираност и концентрация, а на свързочниците им убягваше едно от двете.
Най-зле се представи трета рота. Ротният им командир - старши лейтенант Топузов крещеше като обезумял:
- Къде стреляте, бе? Сигурен съм, че и слонски задник да целите пак нямаше да го улучите! Задръж дишането! Мушка, мерник и мишена трябва да съвпаднат в една точка и тогава натиснете плавно спусъка! - Нямаше особен резултат от наставленията. Той почервенял като рак и си го изкара шепнешком на техните нищо неподозиращи майки. В това време мустакът му се мърдаше неконтролирумо на всички посоки. Топузов общо взето можеше да бъде видян в две състояния - „ генералска поза”, както казваха войниците. При нея изпъчваше гърди, вирваше брадичка и вперваше взор в бъдещето. Сякаш беше слязъл от картина на Рембранд - великодушен в гордостта си. Другата поза – „палавия мустак”, неговите свързочници познаваха добре. Тя не бе често явление, но се явяваше бързо и неочаквано - като ураган и имаше гибелни последици за виновниците.
Вбесен от лошата стрелба, генералът не издържа и отиде на стрелковия рубеж.
- Свързочници, какво става с вас? Стреляте като слепци......Я, дайте един автомат тука! - някакъв старшина притича и след като козирува, подаде оръжието на офицера в ръцете. Той провери пълнителя, сложи го обратно и зареди. Прицели се и стреля на единичен около десетина куршума. - Докладвай! - извика на майора.
- Няма попадение, г-н генерал-лейтенант - Златев се изненада, но бързо излезе от ситуацията.
- Сега показах какво вие правихте преди малко! Великов, демонстрирай как трябва да се поразяват мишените - командирът на батальона пристъпи енергично, взе автомата, залегна и произведе около пет изстрела на единична. Всичките попаднаха в целта. След като видя резултата, генералът погледна към момчетата и добави. - Ето, така трябваше да стреляте и вие!
Великов се надяваше да промени мнението на генерала в другото занятие при разставянето на станциите и осъществяване на връзка помежду им, но до там така и не се стигна. Обадиха се на Златев от Генералния щаб, че трябва спешно да се връща в София и преди да отпътува той се видя насаме с началника на батальона.
- Великов, не съм доволен от видяното! Мислех, че занятието е една формалност и ще бъде трамплин за одобряване на молбата ти за преместване - генералът бе сложил ръце на кръста си. - А сега, трябва да се случи чудо за положителна развръзка по този въпрос.
Прибраха се в поделението към полунощ. Майорът продължи да се ядосва, но не можеше да намери логично обяснение за лошите резултати. По-късно обърканите му мисли се заменениха от вяра и оптимизъм. Думите сами се подреждаха в главата му. „ Всеки има лош късмет, но не смятай се проклет. Утре ново слънце ще изгрее, даже може и да се посмеем. Днес не вярваш ти в мен, ала в утрешния ден може чудо да се появи и живота ми да промени.” Стиховете му харесаха и извади тефтерчето да си ги запише. Замисли се и осъзна, че като изключи своята перфектна стрелба и красивите строфи, спокойно можеше да нарече днешния ден - пълен провал.