Железопътната гара кипеше в шума на хора, дрънченето на вагони и писъка на локомотивни свирки.
- А бе, ти кьорав ли си? Що не гледаш, де стъпяш?!-шишкав мъж с кръчмарско лице, викаше по дълъг и кокалест младеж.
- Прощавайте…-извини се учтиво момчето и продължи да се провира едва едва през навалицата. С едната си ръка държеше някакво момиче, а с другата стискаше – цигулка в калъф. Понякога поспираше и молеше за път, а друг път съвсем просташки блъскаше околните с лакти и рамене.Девойката нисичка на ръст, притичваше смешно след великанските му стъпки.Спряха на гаровата чешма, момчето понаплиска лицето си, пи и отстъпи назад.А тя като връбче, глътна няколко капки, изправи се и му заговори:
- Саше, кое ти е любимото произведение за свирене? – отговорът не закъсня нито секунда.
- „Четирите годишните времена” на Вивалди, а любимата ми част е сезона – есен, защото ми напомня за теб. Тя се засмя и се притисна към него, а той я прегърна и целуна.
- Саше, искаш ли да чуеш как нашите са се запознали?- погледна я с любопитсво, а девойката продължи. Баща ми като младеж имал приятелка, която се казвала – Петя. Веднъж звъннал на майка ми по погрешка и я заговарил. А мама също се казва Петя. Тя се чудела кой и звъни, докато по едно време разбрала, че това е недоразумение. Историята не свършва до тук, защото татко продължил да и се обажда. После се срещнали, влюбили и...... оженили. Аз съм живото доказателство на тяхната обич. Те си имат и закачка по този повод. Мама го пита: „Обичаш ли ме? А неговия отговор е винаги един и същ: „Да! Моя Петя две....” После се усмихват на шегата. Това е семейна закачка. Момчето беше заинтригувано и умилено от току-що чутото, осъзнавайки, че това е твърде лично за да се споделя на всеки.
- Саше, кога ще се върнеш? - въпросът и звучеше безмислен, след като през последните дни го беше задавала може би сто пъти.
- Мария, нали ти казах? По-рано от май няма да стане. Тогава ще ни свършат изпитите и веднага се прибирам от Берлин със самолета -топлите и кафяви очи го гледаха някак по детски наивно.
- Нали ще ми пишеш редовно, мили?
- Не се безпокой! Знаеш, че съм голям фен на епистоларната литература.
- Саше, колко работи мислех да ти кажа, ама пустата ми глава, всичко ми изхвръкна…- ядосваше се Мария на себе си.
Монотонният глас на информатора, плесна като с камшик насъбралото се множество, то се заклати и люшна към перона.
- На пети коловоз е установен експрес”Слънчев бряг”само за гарите: Стара Загора, Нова Загора, Пловдив….- чуждият и студен глас глъхнеше в ушите им.
Двамата започнаха да се прегръщат и целуват толкова бурно,сякаш никога повече нямаше да се видят. Сашо тръгна да се качва, но тя го дръпна и му прошепна нещо в ухото.Той се усмихна и погали несръчно красивото и лице. После нежно я целуна по челото и се качи във вагона.
- От пети коловоз заминава експрес ”Слънчев бряг” само за…
Момчето остави набързо куфара си в купето и провеси глава през прозореца.
- Довиждане, Мария едно! Нали ще ме чакаш?....
- Довиждане, Саше! Аз ще чакам….- сълзите напираха в очите и. В същия миг, осмисляйки шегата, лицето и се озари от красива усмивка.
Влакът трепна и бавно заизвива снага, а многобройните изпращачи викаха, махаха, крещяха.Все още се виждаше от един вагон дълга ръка да се мятка като пречупено крило на птица.Тя стоеше и се взираше в далечината, а мислите се блъскаха в главата и като прокудени птици, но в мъката намери някаква надежда и си помисли: ”Защо гарите носят толкова мъка и болка, а релсите пред тях са така отдалечени една от друга? Нали все пак към хоризонта се събират в едно…?”
Хората се разотидоха отдавна, на перона стърчеше само нейната малка и слаба фигурка.Вятърът полъхна едва и разпиля косите и, бяха златни като есента.Наоколо тополите жълтееха, оголени тук-там от капещите листа. И те като разплакани изпращачи се прощаваха с лятото.
Отминаваха години след години, през които времето като лош художник размиваше спомена. В един мрачен ден, когато есенният вихър разпиляваше окапалите листа, на ъгъла на централния булевард в града беше седнал просяк. Той свиреше на цигулка „Четирите годишните времена” на Вивалди. Хората, минаващи оттам, хвърляха в протритото му бомбе дребни монети и продължаваха по пътя си. Музикантът бе доста изпаднал. Дрехите му (гръмко е да се нарекат така) бяха толкова изпокъсани и избелели, че се изискваше голямо въображение, за да си представи човек първоначалната им кройка и цвят. От джоба на сакото се подаваше гърлото на бутилка ракия. Лицето му, покрито с бръчки като кората на старо дърво бе доста брадясало, а косите - прошарени тук-там се ветрееха гордо, въпреки окаяния вид. Най-странното в този мъж беше длъгнестия му ръст и някак грубоватото дърпане на лъка, но въпреки това от цигулката се разнасяше удивителна мелодия. Рядко някой се задържаше да послуша.
Млада двойка елегантни и красиви се поспряха при него, заслушани в мелодията. Изведнъж госпожата трепна, извади от дамското си портмоне едра банкнота и я хвърли в бомбето. Мъжът вдигна глава, за да види лицето на щедростта и се вкамени. Двамата размениха погледи за един миг, но на тях им се стори цяла вечност. Съпругът погледна към банкнотата и каза:
- Какъв късмет извади днес, човече? Като шестица от тотото.......
А жената едва чуто прошепна:
- По-скоро е загубил....- хвана господина под ръка и продължи без да се обръща назад.
Мъжът до нея буташе детска количка и гордо оглеждаше минувачите. Цигуларят ги изгледа тъжно, докато се отдалечаваха. Фигурата на жената се смаляваше и ставаше все по-малка, но вятърът, този странен палавник леко подухна и разроши косите и, приличаха нa eсента.